Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Ако застреляха Спенсър на публично място, те щяха да покажат истински или фалшиви карти на някоя федерална агенция и никой нямаше да им търси отговорност и да ги обвинява в убийство. Щяха да кажат, че Спенсър е беглец от правосъдието, въоръжен и опасен убиец на ченгета. Несъмнено щяха да извадят заповед за арестуването му, издадена постфактум и със стара дата, и щяха да сложат в безжизнената му ръка пистолет, с който е извършена поредица от неразкрити убийства.

Спенсър мина на жълто. Шевролетът го последва.

Ако не го убиеха на място, но го раняха и заловяха жив, те вероятно щяха да го завлекат в звукоизолирана стая и да приложат творчески методи на разпит. Нямаше да повярват на протестите му, че е невинен и щяха да го убият бавно, напразно опитвайки се да изтръгнат тайни, които той не знаеше.

Спенсър нямаше оръжие. Разполагаше само с двете си ръце. С подготовката си. И с куче.

— Здравата загазихме — каза той на Роки.

Рой Майро седеше в уютната кухня на бунгалото в каньона в Малибу и разглеждаше четирийсетте снимки, които хората му бяха намерили в кутия за обувки, поставена на най-горната лавица в гардероба в спалнята. Последната фотография беше сложена в плик.

Шест от снимките бяха на куче — смесена порода, с козина на жълто-кафяви и черни петна. Едното му ухо беше клепнало. Сигурно беше домашният любимец, за когото Грант бе купил гумения кокал от фирма, изпълняваща поръчки по пощата, която вече две години пазеше името и адреса му.

Трийсет и три от останалите снимки бяха на една и съща жена. На някои изглеждаше съвсем млада — двайсетинагодишна, а на други — на трийсет и няколко. Ту украсяваше Коледна елха, ту се усмихваше, облечена в семпла лятна рокля и бели обувки, сресваше гривите на коне, яздеше ги или ги хранеше с ябълки.

Нещо в нея го обсебваше, но Рой не можеше да разбере защо му оказва такова силно въздействие.

Тя безспорно беше привлекателна жена, но не и поразителна красавица. Макар и с хубаво тяло, русокоса и синеока, жената не притежаваше нито една съвършена черта, която би й осигурила място в пантеона на истинската красота.

Усмивката беше най-хубавото нещо в нея и неотменен елемент на външността й във всички снимки. Приветлива, открита, спокойна и очарователна усмивка, която не можеше да бъде фалшива и разкриваше добро сърце.

Но усмивката не беше отличителна черта. И устните на жената не бяха чувствени като на Мелинда Уиклън. Нищо в разположението, в широчината или в очертанията им, нито във формата на зъбите не беше дори интригуващо, още по-малко вълнуващо. Усмивката й беше твърде широка, досущ ослепителните отражения на слънчева светлина върху с нищо незабележителната повърхност на езеро.

Рой не виждаше в нея нищо, което да жадува да притежава.

Но въпреки това тя го обсебваше. Не я познаваше, но чувстваше, че трябва да разбере коя е. Беше убеден, че е виждал тази жена.

Той се вторачи в лицето и в лъчезарната й усмивка и усети, че около нея витае някакво ужасно присъствие, някъде извън обектива на фотоапарата.

Последните снимки бяха най-малко от преди двайсет години, а много от тях — от преди трийсет. Цветовете им бяха избледнели. Най-старите бяха предимно сиво-бели и леко пожълтели по краищата.

Рой погледна обратната страна на всяка снимка. Надяваше се да види надпис, който да хвърли повече светлина върху самоличността на жената, но там нямаше нищо. Нито дори име или дата.

На две от снимките жената беше с малко момче. Рой беше толкова озадачен от реакцията си към лицето на жената и толкова съсредоточен върху въпроса защо му се струва позната, че отначало не осъзна, че момчето е Спенсър Грант. Сетне разбра, че е той и сложи двете снимки една до друга.

Грант в дните, преди да получи белега.

Шест-седем годишно мършаво хлапе в мокри бански. Стоеше до басейн. Облечена в цял бански, жената беше до него и тайно му правеше „заешки ушички“ зад главата — глупава шега за пред фотоапарата.

На втората снимка жената и момчето седяха на маса за пикник. Хлапето беше една-две години по-голямо отколкото на първата фотография и облечено в джинси, фланелка и бейзболна шапка. Тя го беше прегърнала с едната си ръка, а с другата буташе шапката му.

И на двете снимки усмивката на жената беше лъчезарна като на всички останали, но лицето й сияеше и от обич. Рой беше сигурен, че е открил майката на Грант.

Но същевременно беше и озадачен, защото жената му се виждаше позната. Странно позната. Колкото по-дълго гледаше снимките й, толкова повече нарастваше убеждението му, че я познава и обстоятелствата, при които я бе виждал, са силно обезпокоителни, мрачни и загадъчни.