Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Той отново насочи вниманието си към снимката, на която майката и синът стояха до басейна. В далечината имаше голям хамбар. Дори на избледнялата фотография по небоядисаните стени се виждаха следи от червена боя.

Жената, момчето, хамбарът.

Дълбоко в подсъзнанието му явно се бе събудил някакъв спомен, защото изведнъж кожата на Рой настръхна. Жената, момчето, хамбарът.

Побиха го ледени тръпки.

Той погледна към прозореца над мивката, към горичката отвъд и към оскъдните лъчи обедна слънчева светлина сред сенките и положи усилия да проясни паметта си.

Жената, момчето, хамбарът.

Но колкото и да се мъчеше, прозрението не го осеняваше, макар че кръвта му се смрази.

Хамбарът.

Минавайки по улици с къщи с гипсова мазилка, кактуси, юка и маслинови дървета, през паркинга на търговски център, през индустриалната зона, през лабиринта на складова площ, пълна с навеси и през парк с разлюлени от приближаващата се буря палми, Спенсър безуспешно се опитваше да се отърве от преследващия го шевролет.

Рано или късно щяха да се изпречат на пътя на патрулираща полицейска кола. И когато местните ченгета също го подгонеха, щеше да му бъде още по-трудно да избяга.

Дезориентиран от криволичещия път, който бе избрал, за да се изплъзне от преследвачите си, той се изненада, когато вдясно видя един от най-новите хотели в града. Булевард Лас Вегас Саут беше само на неколкостотин метра пред него. Светофарът беше червен, но Спенсър реши, че ще светне зелено, когато стигне до него.

Шевролетът се приближаваше. Ако Спенсър спреше, негодниците щяха да слязат от колата и да обсипят с куршуми форда.

До кръстовището оставаха триста метра. Двеста и петдесет.

Светофарът още светеше червено.

Спенсър нямаше време. Той намали малко, за да си осигури повече маневреност в решителния момент, но не достатъчно, за да окуражи шофьора на шевролета да опита да се изравни с него.

Сто метра. Седемдесет и пет. Петдесет.

Късметът не беше на страната на Спенсър.

Отляво към кръстовището се приближаваше цистерна, която се движеше по-бързо от позволеното.

Роки отново започна да клати глава.

Най-сетне шофьорът на цистерната видя форда и натисна спирачки.

— Добре, добре, ще успея — чу се да повтаря Спенсър, сякаш налудничаво бе решил да промени действителността с позитивното си мислене.

Никога не лъжи куче.

— Здравата сме загазили, приятелю — поправи се той и направи широк завой пред цистерната.

Паниката принуди сетивата му да възприемат случващото се като на забавен каданс. Спенсър видя, че цистерната се накланя към тях. Гигантските гуми се търкаляха и подскачаха, докато ужасеният шофьор натискаше спирачките. Камионът застрашително се извиси над форда. Беше огромен, приближаваше се неумолимо и сблъсъкът изглеждаше неизбежен. Сякаш ставаше все по-голям с всяка изминала секунда. Фордът се наклони наляво и едва не се преобърна. Спенсър завъртя волана надясно и натисна спирачки. Задната част на колата се занесе на една страна, а гумите измъчено изсвириха. Воланът се хлъзгаше в изпотените му ръце. Фордът беше неуправляем, но поне се плъзгаше в правилната посока, отдалечавайки се от огромната цистерна. Чудовището на шестнайсет колела профуча само на няколко сантиметра от форда. Спенсър имаше чувството, че усети силния вятър от движението, макар прозорците да бяха затворени.

Фордът се завъртя на триста и шейсет градуса, сетне на деветдесет, разтресе се и спря.

Шофьорите на другите коли натиснаха спирачките, преди да се блъснат в него. Чуха се клаксони и скърцане на гуми.

Роки отново падна на пода.

Спенсър не знаеше дали кучето е било изхвърлено от седалката или във внезапен пристъп на благоразумие се е мушнало там.

— Стой долу! — каза той, когато Роки пак се изкатери на седалката.

Вляво се чу бръмчене на двигател. Шевролетът. Профуча покрай задната част на спрялата цистерна и се насочи към форда.

Спенсър натисна до пода педала на газта. Гумите се завъртяха и колата се стрелна на юг по булеварда, точно когато шевролетът се приближи до задната броня. Чу се трясък на метал.

Разнесоха се изстрели. Четири-пет. Но нито един от куршумите не улучи форда.

Роки остана на седалката. Беше вкопчил нокти в тапицерията, дишаше учестено и явно този път бе твърдо решил да не пада.

Спенсър излизаше от Лас Вегас, което беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото колкото по на юг отиваше, към откритата пустиня, толкова по-малък беше рискът да бъде спрян от задръствания. Но, от друга страна, отвъд гората от хотели, голата земя щеше да му предложи малко маршрути за бягство и още по-малко места да се скрие. Навлезеха ли в пустинята Мохаве, главорезите в шевролета щяха лесно да го наблюдават.