Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Дормон беше на верандата.

Рой сложи ръка на устата си, сякаш да сподави кашлицата си и заговори в микрофона, прикрепен на маншета на ризата му.

— Бройте до пет и тръгвайте.

Кал Дормон не си направи труда да позвъни или да потропа на вратата, а натисна дръжката. Сигурно беше отключено, защото той отвори кутията, пусна я на земята и извади мощния израелски пистолет.

Рой тръгна по-бързо и вече не така безгрижно.

Въпреки висококачествения заглушител, пистолетът издаваше приглушен пукот всеки път, когато стреляше. Звукът не приличаше на изстрел, но беше достатъчно силен, за да привлече вниманието на минувачите, ако имаше такива. Дормон стреля три пъти в ключалката и влезе. Рой го последва. От шезлонга на сини и червени райета скочи мъж, който държеше кутия бира. Беше облечен в избелели джинси и фланелка и изглеждаше ужасен и объркан, защото няколко от треските от разбитата врата се посипаха на килима пред него.

— Исусе! — възкликна той.

Дормон го блъсна на шезлонга, като изкара въздуха от белите му дробове. Кутията с бира се претърколи на пода, разпръсквайки пяна.

Мъжът не беше Спенсър Грант.

Държейки в две ръце берета със заглушител, Рой бързо прекоси хола и влезе в трапезарията, после в кухнята.

На пода по лице лежеше блондинка на трийсетина години. Лявата й ръка беше протегната към касапския нож, който бе избит от пръстите й и се намираше на около два-три сантиметра от тях. Жената не можеше да помръдне, защото Векио бе забил коляно в гърба й и бе опрял във врата й, точно под лявото ухо, дулото на пистолета си.

— Копеле мръсно — изкрещя русокосата.

Гласът й не беше нито силен, нито ясен, защото устата й бе притисната до линолеума. Пък и жената не можеше да си поеме въздух.

— Спокойно — рече Векио. — Не мърдай, по дяволите!

Алфонс Джонсън бе влязъл през задната врата, която сигурно беше отключена, защото не я беше разбил. Джонсън пазеше единствения друг човек в стаята — момиченце на около пет години, което стоеше в ъгъла. Очите й бяха широко отворени, а лицето — бледо. Беше твърде уплашена, за да се разплаче.

Във въздуха се носеше ухание на горещ доматен сос и лук. На плота имаше нарязани зелени чушки. Жената явно приготвяше вечеря.

— Хайде — обърна се Рой към Джонсън.

Двамата бързо претърсиха останалата част на къщата. Елементът на изненада бе преминал, но инерцията още беше на тяхна страна. Огледаха килера, банята, стаята на момиченцето, друга малка стая и спалнята, но не намериха никого.

Върнаха се в хола и видяха, че мъжът се е дръпнал колкото е възможно по-назад на шезлонга и се е вторачил в дулото на пистолета четирийсет и четвърти калибър.

— Питам те още веднъж — изкрещя Кал Дормон в лицето му, пръскайки слюнки. — Чуваш ли, задник такъв? Питам те е още веднъж — къде е той?

— Нали ви казах. Тук няма друг освен нас.

— Къде е Грант? — настоя Дормон.

Човекът трепереше и шезлонгът се тресеше.

— Не го познавам. Кълна се, не съм чувал това име. Затова, бихте ли насочили дулото другаде?

Рой се натъжи, защото често се налагаше да лишава хората от достойнството им, за да ги накара да сътрудничат. Той остави Джонсън и Дормон в хола и отново влезе в кухнята.

Жената още лежеше на пода, но вече не протягаше ръка към ножа. Не наричаше Векио „копеле“. Гневът й бе отстъпил място на страха и тя молеше Векио да не прави нищо лошо на момиченцето й.

Детето стоеше в ъгъла и смучеше палеца си. По лицето й се стичаха сълзи, но от устата й не излизаше звук.

Рой взе касапския нож и го сложи на кухненския плот, далеч от жената.

— Не правете нищо лошо на момиченцето ми — повтори тя.

— Никому няма да сторим нищо лошо — увери я Рой, приближи се до детето и с най-нежния си глас попита: — Страх ли те е, миличко?

Тя го погледна.

— Разбира се, че те е страх, нали? — добави той.

Детето кимна.

— Е, няма причина да се боиш от мен. Не съм наранявал дори муха. Макар да бръмчи около лицето ми, да танцува в очите ми и да се пързаля по носа ми.

Момиченцето го гледаше сериозно с разплаканите си очи.

— Когато някой комар кацне на мен и се опита да ме ухапе, удрям ли го? Не. Давам му мъничка салфетка, ножче и виличка и казвам: „Никой на този свят не трябва да гладува. Заповядай, аз черпя, господин Комар.“

Очите на детето се проясниха.

— Спомням си как веднъж един грамаден слон отиваше в супермаркета да си купи фъстъци. Бързаше толкова много, че избута колата ми от пътя. Повечето хора биха го ощипали по хобота. Но аз направих ли го? Не. Помислих си: „Когато е останал без фъстъци, един слон не може да бъде отговорен за действията си.“ Но трябва да призная, че изпуснах въздуха от гумите на велосипеда му, но не го сторих, защото бях ядосан. Само исках да не се връща на пътя, преди да хапне фъстъци и да се успокои.