Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Това означава ли, че временно ще спрем да издирваме жената?

— Не. Видиш ли я, елиминирай я. Нещо друго случи ли се при теб?

Рой се сети за господин и госпожа Бетънфилд, но не спомена за тях. Изключителното състрадание, което бе проявил към двамата съпрузи, нямаше нищо общо с работата му и Съмъртън не би го разбрал.

— Жената ни е оставила нещо — рече той.

Съмъртън не каза нищо, вероятно защото предполагаше какво е оставила жената.

— Снимка на хлебарка, закована на стената.

— Очисти я — нареди Съмъртън и затвори.

Рой направи дълъг завой под мокрите клони на магнолиите, мина покрай ограда от ковано желязо и каза:

— Спри кодирането.

Компютърът изписука, за да покаже, че е изпълнил командата.

— Установи връзка, моля — заповяда Рой и каза телефонния номер, който щеше да го пренесе в обятията на „Мама“.

Екранът примига и се появи въпрос:

КОЙ ХОДИ ТАМ?

За разлика от телефона, „Мама“ не реагираше на устни команди, затова Рой отби встрани на тесния път и спря пред алеята между две порти от ковано желязо, високи два метра, за да напише отговорите си на въпросите на компютърната система за сигурност. Предаде отпечатъка на палеца си и получи достъп до „Мама“, която се намираше във Вирджиния.

Избра „СИЛИ НА РЕДА“ и после „ЛОС АНДЖЕЛИС“ и се свърза с най-голямото от бебетата на „Мама“ на Западното крайбрежие.

Сетне претърси менютата в компютъра на полицията на Лос Анджелис и стигна до файловете на отдела по фотоанализ. Файлът, който го интересуваше, в момента беше активиран, както и предполагаше, и Рой се включи, за да гледа.

Екранът на портативния му компютър стана черно-бял и после се изпълни със снимка на мъж. Лицето му беше леко обърнато настрана от обектива и замъглено от сенки и дъжд.

Рой остана разочарован. Беше се надявал на по-ясен образ.

Изображението приличаше на творба на импресионист — разбираема като цяло и загадъчна в детайлите.

По-рано вечерта екипът за наблюдение в Санта Моника бе направил снимки на непознатия, който бе влязъл в едностайната къща, няколко минути преди нападението на отряда от специалните сили. Нощта, силният дъжд и оголените дървета бяха попречили на уличните лампи да хвърлят много светлина на тротоара и мъжът не се виждаше ясно. Нещо повече, те не го очакваха и го бяха помислили за обикновен минувач, който ще отмине, но останаха неприятно изненадани, когато той влезе в къщата на жената. Впоследствие направиха няколко снимки, но за съжаление некачествени и нито една не показваше цялото лице на загадъчния мъж, макар че фотоапаратът имаше телеобектив.

Най-ясната снимка вече беше сканирана от компютъра им, където се обработваше от програма за подобряване на образа. Компютърът щеше да се опита да изолира деформациите от дъжда и да ги премахне. Сетне постепенно щеше да освети еднакво всички пространства на снимката и да идентифицира биологичните структури в най-тъмните сенки, падащи върху лицето. И използвайки огромните си познания за формата на човешкия череп — с помощта на обемен каталог от разновидности, срещащи се в половете, расите и възрастовите групи — да изтълкува структурите, които съзира и да ги разработи на основата на най-добрите си догадки.

Процесът беше труден, дори при мълниеносната скорост, с която работеше програмата. Всяка снимка можеше да бъде раздробена на малки точки от светлина и сенки — късчета от ребус с еднаква форма, но различни по строеж и оттенък. Всяка една от стотиците кутийки на снимката трябваше да бъде анализирана, не само за да бъде дешифрирана какво представлява, но и какво е взаимоотношението й с множеството други квадратчета около нея, което означаваше, че компютърът трябва да извърши стотици милиони сравнения и да вземе също толкова решения, за да изчисти образа.

Дори тогава нямаше гаранция, че лицето, появило се от мрака, ще е точен образ на човека, който е бил фотографиран. Анализът от този вид беше изкуство — или игра на отгатване, но и надежден технологичен процес. Рой бе виждал примери, в които изчистеният компютърен портрет беше толкова различен от оригинала, колкото рисунката на художник любител на Триумфалната арка или на Манхатън по здрач. Но в повечето случаи лицето, което получаваха от компютъра, беше почти същото като на действителния човек.

И сега, докато компютърът взимаше решения и нагласяше хиляди квадратчета, изображението на екрана се движеше вълнообразно отляво надясно. Образът все още беше неясен. Макар да бяха настъпили промени, резултатът беше незабележим. Рой не виждаше разлика в лицето на мъжа.