Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Макар да бе извършил нещо състрадателно и в края на страданията на тези двама човека да имаше радост, Рой беше тъжен. Изпитваше странна, приятна тъга и сълзите, които се стичаха по лицето му, бяха пречистващи.

Той слезе долу, за да изтрие няколкото капки от кръвта на Сам, които бяха изцапали пода на кухнята. В големия килер под стълбите намери прахосмукачка и почисти калта, която бе оставил върху килима, когато влезе в къщата.

После извади от чантата на Пенелопа визитната картичка, която й бе дал. Името беше фалшиво, но той я прибра.

Накрая вдигна телефонната слушалка в кабинета и набра 911.

Когато дежурната полицайка отговори, Рой каза:

— Тук е много тъжно. Много тъжно. Някой трябва да дойде веднага.

Той не сложи слушалката на вилката, а я остави на бюрото, без да прекъсва линията. Адресът на семейство Бетънфилд би трябвало да се появи на екрана на компютъра пред полицайката, но Рой не искаше да рискува Сам и Пенелопа да лежат в спалнята няколко часа, дори дни, преди да ги открият. Те бяха добри хора и не заслужаваха унижението да ги намерят вкочанени, посивели и вонящи от разложението на плътта.

Той занесе галошите и обувките си до външната врата, където бързо ги нахлузи. Сетне взе устройството за отваряне на ключалки.

Тръгна в дъжда, качи се в колата си и потегли.

Часовникът му показваше двайсет и два и двайсет. Макар че на Източното крайбрежие беше три часа по-късно, Рой знаеше, че връзката му във Вирджиния чака.

Той спря на първия червен светофар и отвори дипломатическото куфарче. Включи компютъра, който още беше свързан с клетъчния телефон. Не го изключваше, защото се нуждаеше и от двете устройства. Бързо натисна няколко клавиша и настрои клетъчния телефон да отговаря на предварително програмирани устни инструкции и да функционира като високоговорител, така че ръцете му да бъдат свободни да шофира.

Зелената светлина блесна. Рой премина кръстовището и каза телефонния номер във Вирджиния.

След второто позвъняване се чу познатият глас на Томас Съмъртън.

— Ало?

— Може ли да говоря с Джери? — попита Рой.

— Съжалявам. Сбъркали сте номера — отговори Съмъртън и затвори.

— Моля, прекъсни линията — каза Рой.

След десет минути Съмъртън щеше да му се обади от безопасен телефон и щяха да разговарят, без да се страхуват, че ги записват.

Рой мина покрай бляскавите магазини на Родео Драйв, отправи се към Санта Моника Булевард и после свърна на запад, към жилищния квартал. Сред огромните дървета се извисяваха огромни, скъпи къщи — привилегировани жилища, които според него унизяваха останалите хора.

Телефонът иззвъня и той не посегна към клавиатурата, а рече:

— Моля, приеми обаждането.

Чу се изщракване и връзката се осъществи.

— Моля, включи закодиращото устройство — добави Рой.

Компютърът изписука, за да покаже, че всичко, което Рой ще каже, ще бъде неразбираемо за всеки друг, освен него и Съмъртън. Докато се предаваше, разговорът щеше да бъде накъсан на малки части от звуци, които щяха да бъдат пренаредени произволно от контролиращия фактор. Двата телефона бяха синхронизирани с един и същ контролиращ фактор, така че безсмислените потоци от звуци да бъдат отново подредени в разбираема реч, когато стигнеха до потребителя.

— Видях репортажа за Санта Моника — каза Съмъртън.

— Според съседите тя е била там тази сутрин. Но трябва да се е измъкнала следобед, докато монтирахме уредите за наблюдение.

— Какво й е подсказало да избяга?

— Бих се заклел, че тя има шесто чувство за нас. — Рой зави на запад по Сънсет Булевард и се сля с потока коли, които се плъзгаха по мокрия асфалт. — Чу ли за мъжа, който се е появил там?

— И изчезнал.

— Не действахме немарливо.

— Тогава просто му е провървяло.

— Не. По-лошо. Знаел е какво прави.

— Искаш да кажеш, че е човек с история?

— Да.

— Местно, щатско или федерално досие?

— Обезвредил е член на екипа.

— Тогава е знаел няколко урока повече от тях.

Рой свърна надясно и подкара по не толкова оживена улица, където къщите бяха скрити зад огради, високи живи плетове и дървета с разлюлени от вятъра клони.

— Ако успеем да го открием, какво да научим от него?

Преди да отговори, Съмъртън се замисли за миг.

— Разбери кой е и за кого работи.

— И после да го задържа?

— Не. Залогът е твърде голям. Направи така, че да изчезне.

Криволичещите улици се виеха по обрасли с дървета хълмове и между уединени имения.