Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Снимката беше твърде тъмна и лицето й не се виждаше ясно. Спенсър подаде команда на лазерния принтер да направи друга, малко по-светла от първата.

Втората разпечатка беше по-хубава и той направи още пет копия.

Докато държеше снимката й в ръката си, Спенсър още не съзнаваше, че тръгна по следите на Валери Кийн, за да я намери и да й помогне. Каквото и да бе направила, дори да бе извършила престъпление, и независимо каква щеше да бъде цената за него и дали на Валери изобщо й пукаше за него, Спенсър щеше да бъде на страната на тази жена срещу онова, което я заплашваше.

Той осъзна какви можеше да бъдат последиците от това въвличане и потрепери от учудване, защото до този момент се смяташе за абсолютно съвременен човек, който не вярва в никого и в нищо, нито във Всемогъщия Бог, нито в себе си.

Тихо, завладян от страхопочитание и без да може напълно да разбере мотивите си, той прошепна:

— Да ме вземат дяволите.

Кучето кихна.

Когато Бийтълс започнаха да пеят „Вместо това ще плача“, Рой Майро усети охлаждане на ръката на мъртвата жена, което проникваше в собствената му плът.

Той я пусна и надяна ръкавиците. Избърса ръцете й с крайчеца на чаршафа, за да изтрие отпечатъците си.

Изпълнен с противоречиви чувства — тъга заради смъртта на една добра жена и радост от избавлението й от света на болката и разочарованието, той слезе в кухнята. Искаше да бъде в удобна позиция, за да чуе отварянето на автоматичната врата на гаража, когато съпругът на Пенелопа се върнеше.

На плочките на пода бяха засъхнали няколко капки кръв. Рой взе тоалетна хартия и спрей „Фантастик“ от шкафчето под мивката и ги изчисти.

Избърса и калните следи от галошите си. Забеляза, че мивката от неръждаема стомана не е поддържана както трябва и я изтърка до блясък.

Прозорчето на микровълновата фурна беше изцапано с мазни петна, но светна, след като Рой го почисти.

Когато Бийтълс стигнаха до „Ще се върна“ и той бе излъскал хладилника, вратата на гаража се отвори. Рой хвърли използваната тоалетна хартия в кофата за отпадъци, прибра спрея и взе пистолета „Берета“, който бе оставил на кухненския плот, след като бе освободил Пенелопа от страданията.

Между гаража и кухнята имаше само едно малко мокро помещение с пералня. Рой се обърна към затворената врата.

Бръмченето на двигателя на колата отекна по стените на гаража. Сам Бетънфилд вкара автомобила си.

Моторът угасна и голямата врата се спусна, като тракаше и скърцаше.

Господин Бетънфилд най-после се бе прибрал вкъщи след счетоводната война. Беше му писнало да плаща високите наеми за офиса си в Сенчъри Сити, за да се опитва да поддържа някакво ниво и да няма дългове в една система, която ценеше парите повече от хората.

Вратата на колата се тресна.

Изтощен от напрегнатия живот в големия град, съсипан от несправедливост и водещ война със самия себе си, Сам сигурно с нетърпение очакваше да пийне нещо, да целуне Пенелопа, да вечеря и да погледа телевизия. Тези елементарни удоволствия и осемчасовият спокоен сън представляваха единствената почивка на горкия човек от ненаситните, взискателни клиенти. И вероятно сънят му щеше да бъде измъчван от кошмари.

Рой можеше да му предложи нещо по-добро. Блажено бягство.

Сам отключи вратата между гаража и къщата и влезе в стаичката с пералнята.

Междинната врата се отвори и Рой насочи беретата.

Облечен с дъждобран и с дипломатическо куфарче в ръка, Сам влезе в кухнята. Той беше плешив мъж със стрелкащи се насам-натам черни очи. Изглеждаше стъписан, но гласът му прозвуча спокойно.

— Мисля, че сте сбъркали адреса.

Със замъглени от сълзи очи Рой каза:

— Знам какво изживяваш.

И натисна три пъти спусъка.

Сам не беше едър човек. Вероятно тежеше около двайсет и пет килограма повече от съпругата си. Но въпреки това на Рой не му беше лесно да го замъкне горе в спалнята, да съблече дъждобрана, да събуе обувките му и да го сложи на леглото. Щом изпълни това задължение, Рой се почувства добре, защото знаеше, че е постъпил правилно, настанявайки Сам и Пенелопа един до друг и в изискана обстановка.

Той покри Сам с одеялото. Чаршафът беше украсен с дантели и бродерии като възглавниците и мъртвата двойка сякаш беше облечена с красиви дрехи, каквито носеха ангелите.

Бийтълс бяха спрели да пеят. Приглушеният звук на дъжда навън беше студен като града и неумолим като хода на времето и избледняването на всички светлини.