Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Рой извади от плика четирите снимки. Най-отгоре беше онази, на която жената беше двайсетинагодишна. Беше облечена в лятна рокля и стоеше до дърво, отрупано с бели цветове.

— Дженифър обичала конете — да ги язди и да ги отглежда. В нощта, когато умряла, тя отишла на съвещание на областната асоциация на коневъдите.

— В Денвър ли?

— Не. Там, където живеели родителите й. Малко ранчо в покрайнините на Вейл, Колорадо. Видели са я на съвещанието на коневъдите, но тя така и не се прибрала вкъщи.

Втората снимка беше на Дженифър и сина й, седнали на масата за пикник. Тя бе прегърнала момчето. Бейзболната му шапка беше накриво.

— Колата й била намерена изоставена. Тръгнали да я търсят. Но едва след седмица някой открил трупа й в канавка край пътя на сто и трийсет километра от Вейл.

Докато в петък сутринта седеше до кухненската маса в бунгалото в Малибу и разглеждаше снимките, Рой бе завладян от обсебващото чувство, че лицето на жената е познато. И сега всяка дума, произнесена от Дювал, го приближаваше до прозрението, което му убягваше преди три дни.

Гласът на Дювал придоби странна, изкусителна приглушеност.

— Била е намерена гола. Изтезавана и пребита. В онези дни това е било най-жестокото убийство, което някой бил виждал. Но дори сега, когато сме видели всичко, детайлите пак ще те накарат да сънуваш кошмари.

Третата снимка показваше Дженифър и момчето до басейн. Тя правеше „заешки ушички“ зад главата му. Хамбарът се извисяваше в далечината.

— По всичко личи, че е станала жертва на случайно минаващ оттам престъпник — каза Дювал, изсипвайки подробностите на малки капки, докато шишенцето му с тайни бавно се изпразваше. — Социопат. Човек с кола, но без постоянен адрес. Скитник по междущатските магистрали. Тогава, преди двайсет години, това е бил относително непознат синдром, но полицията вече била виждала такива случаи и го разпознала — бродещ насам-натам сериен убиец, който не е обвързан със семейство или с някаква общност.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината.

— Известно време престъплението не било разкрито. Всъщност цели шест години.

Вибрациите от мотора на хеликоптера преминаха в костите на Рой и разпространиха хладни тръпки в тялото му. Но не бяха неприятни.

— Момчето и бащата продължили да живеят в ранчото. Имало е баща — добави Дювал.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината.

Рой обърна четвъртата и последна снимка.

Мъжът в сенките. Онзи пронизващ поглед.

— Името на момчето не е било Спенсър Грант — сподели Дювал.

Черно-бялата студийна фотография на трийсетгодишния мъж беше потискаща, прекрасен пример на контраст, слънчева светлина и мрак. На стената пъплеха странни сенки, хвърлени от неизвестни предмети, намиращи се извън обектива, привлечени от обекта, сякаш мъжът властваше над нощта и всичките й сили.

— Момчето се е казвало Майкъл…

— Акблом. — Рой най-сетне позна мъжа, въпреки сенките, които скриваха най-малко половината лице. — Майкъл Акблом. Баща му е Стивън Акблом, художникът. Убиецът.

— Точно така.

Дювал беше разочарован, че не бе успял да задържи тайната още минута-две.

— Освежи паметта ми. Колко трупа са намерили?

— Четирийсет и един — отговори Дювал. — И подозират, че има още, скрити някъде.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — цитира Рой.

— Помниш тези думи? — изненада се Дювал.

— Това беше единственото, което Акблом каза в съда.

— Както и на ченгетата, на адвоката си и на всеки друг. Нямал чувството, че е направил нещо лошо. Но признал, че разбира защо обществото смята деянията му за грях. Затова се признал за виновен, направил самопризнания и приел присъдата.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — прошепна Рой.

Роувърът препускаше през Юта и слънчевите лъчи проникваха между клоните на вечнозелените дървета и проблясваха по предното стъкло. За Спенсър бързата игра на ярката светлина и сенките беше толкова лудешка и дезориентираща, колкото пулсирането на стробоскопична лампа в тъмен нощен клуб.

Когато затвори очи, той осъзна, че го притеснява по-скоро асоциацията, която всеки бял блясък предизвиква в паметта му, отколкото самата слънчева светлина. В спомените му всеки проблясък беше на твърда, студена стомана в мрака на катакомба.

Спенсър не преставаше да се изумява и безпокои от факта колко жизнено и образно е останало миналото и как усилията да го забрави са предизвикателство за паметта.