Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Минаха покрай Модена и Валери рече:

— Обясненията за законите за конфискация на имуществото са крайно неубедителни. Не се проследява достатъчно добре какво става с конфискуваното имущество и процентите от продажбата изчезват в джобовете на някои от замесените служители.

— Узаконен грабеж.

— Никой не е заловен, затова може и да е узаконен. Както и да е. След успеха на първата атака Съмъртън планираше да подстави наркотици, фалшиви документи за големи сделки с дрога и незаконни оръжия в комплекса на Кореш.

— Но първата атака претърпя неуспех.

— Кореш беше по-откачен, отколкото те предполагаха. Затова загинаха невинни агенти на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие. И невинни деца. Случаят се превърна в медиен цирк. Главорезите на Съмъртън не можаха да подставят наркотиците и оръжията пред погледите на всички. Операцията беше отменена. Но в Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие останаха документи — тайни меморандуми, доклади и файлове. Всичко това трябваше бързо да бъде унищожено. Бяха убити и двама човека, които знаеха твърде много и можеше да проговорят.

— Твърдиш, че тази безименна агенция е разчистила бъркотията?

— Не твърдя. Те наистина го направиха.

— Но ти как се вместваш във всичко това? И откъде познаваш Съмъртън?

Валери прехапа устни и изглежда се замисли каква част от истината да му каже.

— Коя си ти, Валери Кийн? Хана Рейни? Бес Беър?

— А ти кой си, Спенсър Грант? — ядосано попита тя, но всъщност гневът й не беше искрен.

— Ако не греша, мисля, че снощи или предишната нощ, когато не бях на себе си, ти казах истинското си име.

Валери се поколеба, сетне кимна, но не откъсна поглед от пътя.

Гласът му се превърна в едва доловим шепот и макар да не беше в състояние да говори по-силно, той знаеше, че тя чува всяка негова дума.

— Майкъл Акблом. Името, което мразя през по-голямата част от живота си. Това дори не е законното ми име от четиринайсет години насам. Откакто баба и дядо ми помогнаха да го сменя по съдебен ред. И от деня, в който съдията разреши промяната, не съм произнасял това име. Казвам го едва сега, на теб.

Той млъкна.

Валери не каза нищо, сякаш въпреки мълчанието му, знаеше, че Спенсър не е свършил да говори.

Нещата, които той искаше да й каже, бяха по-лесни за произнасяне по време на освобождаващия делириум, когато бе споделил откровенията си. Сега той бе възпрепятстван от сдържаност, която се дължеше не толкова на стеснителност, колкото на болезненото усещане, че е прокълнат и Валери заслужава по-добър от него.

— Но дори да не бях в делириум — продължи той, — рано или късно щях да ти кажа. Защото не искам да имам тайни от теб.

Колко е трудно понякога да изречеш нещата, които неотложно искаш да споделиш. Ако имаше избор, Спенсър не би избрал нито това време, нито това място за откровенията си. В момента се движеха по усамотено шосе в Юта, бяха наблюдавани и преследвани и вероятно се носеха към смъртта или към неочаквано подарена свобода, но и в двата случая — към неизвестността. Но животът избираше съдбоносните си мигове, без да се консултира с онези, които ги изживяваха. А в края на краищата да говориш откровено, винаги беше по-поносимо от цената, която плащаш за мълчанието си.

Спенсър пое дълбоко въздух.

— Онова, което се опитвам да ти кажа, е… твърде самонадеяно. Дори по-лошо. Глупаво и смешно. За Бога, дори не мога да опиша чувствата си към теб, защото не се сещам за подходящите думи. А може би наистина не съществуват думи, които да опишат чувствата ми. Само знам, че изпитвам нещо чудесно, странно и различно от всичко, което съм предполагал, че ще чувствам.

Валери се бе съсредоточила върху пътя и това позволяваше на Спенсър да я поглежда от време на време, докато говори. Видът на лъскавите й черни коси, изящният й профил и силните, загорели от слънцето ръце го окуражи да продължи. Но ако го бе погледнала, той може би щеше да се уплаши и да не произнесе онова, което жадуваше да сподели.

— Още по-безумното е, че не мога да ти кажа защо изпитвам такива чувства към теб. Сякаш винаги съм таял тези чувства в душата си и съм те чакал да се появиш, за да ги разкрия.

Спенсър използваше все повече думи и говореше все по-бързо, затова се уплаши, че няма да се изрази добре. Е, поне Валери, изглежда, знаеше, че не би трябвало да отговаря, или по-лошо — да го насърчава. Спенсър се крепеше толкова застрашително на ръба на откровението, че и най-лекият тласък, макар и неволен, щеше да го повали в бездната на мълчанието и да го накара да спре да говори.