Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

— Чудиш се, а? — захили се Джеликоу и се надигна от въртящия се стол.

Сюзан поклати глава — първо бавно, после яростно, като се опитваше да си докаже, че го няма.

— Наистина ли си мислеше, че можеш да ни се измъкнеш така лесно? Наистина ли? — запита той, както стоеше с разкрачени крака, с ръка върху кобура си.

Тя го гледаше вцепенена, със залепнали на пода крака. Беше хванала здраво ръба на гишето, като че ли то беше единствената й връзка с действителността.

Без да снема свинските си очички от нея, Джеликоу извика на някого в другата стая:

— Хей, ела да видиш кой ни е дошъл на гости.

Появи се още един полицай. Беше двайсет, двайсет и една годишен, с руса коса, кестеняви очи и светла, обсипана с лунички кожа. Когато носеше престилката на санитар, се наричаше Патрик O’Xapa. Сюзан не знаеше какво беше името му сега, но помнеше как се казваше преди тринайсет години като студент в брайърстедския колеж, по времето, когато бе помогнал да убият Джери Стийн в Гръмотевичния дом — Хърбърт Паркър.

— Леле мале! — възкликна той. — Госпожицата, изглежда, има някакви проблеми.

— Ами виж какво, горкичката си е мислела, че е успяла да ни избяга — обясни Джеликоу.

— Сериозно? — учуди се Паркър.

— Не й ли е ясно, че никога не може да ни избяга? Не знае ли, че сме мъртви?

Джеликоу й се ухили:

— Не знаеш ли, че сме мъртви, глупава малка кучко?

— Трябва да си чела за това във вестниците — припомни й Паркър. — Не си ли спомняш?

— За катастрофата — подсказа Джеликоу.

— Беше преди около единайсет години.

В съседната ниша невидимата телефонистка продължаваше да говори с патрулиращите полицаи като че ли в централната стая не се бе случило нищо особено. Но тази жена би трябвало да знае.

— Претърколихме проклетата кола като някаква играчка — обясни Джеликоу.

— Превъртя се два пъти — добави Паркър.

— Как се сплеска само!

— Как се сплескахме ние!

— И всичко заради тая курва.

И двамата тръгнаха към гишето, без да бързат; промушваха се през бюрата захилени.

— А сега си мисли, че ще й е много лесно да ни избяга — засмя се Карл Джеликоу.

— Ние сме мъртви, глупава кучко — изръмжа Паркър. Не разбираш ли какво значи това? Не можеш да се скриеш от мъртъвци.

— Защото можем да бъдем навсякъде…

— … където и да е…

— … всички едновременно.

— Това е едно от преимуществата на смъртта.

— Която, общо взето, няма много преимущества. — Джеликоу отново се изхили.

Бяха стигнали почти до гишето.

Сюзан се беше задъхала, дишаше тежко като че ли осигуряваше въздуха за разпалена пещ.

— Вие не сте мъртви, проклетници гадни! — Изведнъж откри, че е възвърнала гласа си.

— Мъртви сме…

— … и погребани…

— … и отишли в ада…

— … и завърнали се оттам. — Адът вече е тук.

— Особено за тебе, Сюзан. Известно време за тебе това ще е адът.

Джеликоу беше тръгнал към дъската на гишето, която се вдигаше, за да се мине навън.

Близо до ръката на Сюзан имаше тежък стъклен пепелник. Тя реши накрая да действа, грабна пепелника и го запрати по главата му.

Той реши да не остава на мястото си и да позволи на предмета да премине вълшебно през тялото му, за да покаже, че наистина е дух. Джеликоу прояви учудващ за мъртвец страх да не бъде наранен. Скри се бързо зад гишето.

Пепелникът не го уцели, удари се в едно бюро и се разби.

На гишето имаше и голямо полицейско фенерче. Сюзан грабна и него. Вдигна го над рамото си готова да го запрати по Джеликоу, но с ъгълчето на окото си забеляза как Паркър измъква пистолета си, така че хукна през чакалнята, през стъклената врата и навън в нощта.

Клоните на гигантския бор отвън се клатеха и за миг десетките хиляди зелени иглички блеснаха от лъчите на поредната светкавица.

Сюзан изтича до откраднатия понтиак. Влезе бързо в него и посегна за ключовете, които бе оставила в контакта.

Ключовете ги нямаше.

Известно време за тебе това ще е адът.

Погледна към стъклената врата.

В момента двамата мъже излизаха от каменната сграда. Не бързаха особено.

Тя се плъзна по седалката, мина към дясната врата, бързо я отвори и излезе, като остави колата между себе си и двамината.

Огледа се, за да избере най-подходящия път за бягство, като се молеше краката й да издържат. Слава Богу, че бе ходила на лечебна физкултура при госпожа Аткинсън! Иначе не би могла да стигне и дотук. Но четирите дена упражнения и добра храна още не значеха, че е възстановила напълно силите си. Накрая щеше да рухне и при нея това щеше да стане по-бързо отколкото при Джелокоу и Паркър.