Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

— Тази госпожа е закъсала нещо с колата си — каза на сина си Енид. — Налага й се да използва нашия телефон.

Той се усмихна и я поздрави:

— Здрасти, Сюзан.

— О, вие се познавате — примигна майката.

— А-ха — кимна Харч. — Познаваме се много добре.

Стаята като че ли започна да се изплъзва изпод краката на Сюзан.

Харч се изправи. Младата жена отстъпи, блъсна се в хладилника.

— Мамо — обърна се към Енид той. — Аз мога да помогна на Сюзан. Ако искаш, върни се при телевизора.

— Ами — поколеба се тя, като гледаше ту Сюзан, ту Харч. — Смятах да сложа кафе…

— Вече съм направил една машинка. Винаги ми трябва кафе, когато трябва да чета до късно през нощта. Нали знаеш, мамо?

— Е — обърна се към Сюзан Енид, като се преструваше, че не е забелязала внезапното напрежение в стаята, — все пак това е едно от любимите ми предавания и много мразя да го изпускам, защото историята продължава от епизод на епизод…

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изстена Сюзан с глас, който беше наполовина ридание, наполовина ръмжене. — Просто не дрънкай глупости.

Енид остана с отворена уста и примижа глупаво като че ли беше изненадана от реакцията й и никак не можеше да си представи какво я е предизвикало. Харч се изсмя.

Сюзан отстъпи към вратата, през която току-що бяха влезли в кухнята с другата жена.

— Само не се опитвай да ме спреш. Кълна се, че ще ти издера очите и ще направя, каквото мога, за да ти отхапя гръкляна. Кълна се, ще го направя.

— Ти луда ли си? — отдръпна се Енид Шипстат.

Без да спира да се смее, той тръгна около масата.

— Том, твоята приятелка шегува ли се, що ли? — попита го Енид.

— Не се опитвай да ме спреш — предупреди го Сюзан и се отдръпна от хладилника.

— Ако е шега, на мене изобщо не ми изглежда смешна — продължаваше Енид.

— Сюзан, Сюзан, няма никакъв смисъл — започна Харч. Не си ли го разбрала вече?

Тя се обърна, премина кухненската врата и изскочи в коридора. Донякъде очакваше децата да са й препречили пътя, но в коридора нямаше никого. Видя хлапетата насядали около телевизора, когато пробяга покрай вратата на хола. Залети от синята светлина на екрана, те, изглежда, не бяха обърнали внимание на виковете в кухнята.

„Каква ли къща е това — чудеше се Сюзан, докато тичаше по тъмния коридор. — Какви ли деца са тези? Малки призраци пред телевизора?“

Достигна входната врата, натисна бравата и откри, че е заключена.

Харч се появи в коридора откъм кухнята:

— Утре вечер ще ни платиш за онова, което ни причини. Утре вечер ще се навършат седем години от смъртта ми и ти ще заплатиш за това. Ще ти се изредим и четиримата по всеки възможен начин, ще те изтърбушим цялата, мозъкът ти ще изскочи от чукане…

Входната врата потрепна в резултат от яростното й дърпане, но не се отвори.

— … ще те чукаме, както трябваше да направим и оная вечер в пещерата, а после ще те разрежем цялата, от корема нагоре, ще ти отрежем хубавичката глава — ще направим всичко точно както трябваше да бъде тогава, точно както аз исках да бъде преди тринайсет години.

Искаше й се да събере смелост, да се обърне и да го удари, да се опита да захапе гърлото му. В състояние беше да направи такова нещо, ако беше убедена, че ще го заболи; не би й било противно. Имаше достатъчно кураж и злоба да му се нахвърли като диво животно, достатъчно злоба да почувства как кръвта му бълбука в гърлото й, без да се задави. Но се боеше, че може да го нарани, а той да не кърви, да се окаже все пак мъртъв. Знаеше, че това е невъзможно. Но след като отново бе видяла Харч, след като отново се бе взряла в сивите му очи, след като беше забелязала, че са изпълнени с арктическа омраза, вече не можеше да се придържа към старателно осмисленото си отрицание на свръхестественото. Вярата й в научния подход и в разума претърпя нов крах; отново се бе превърнала в лигава страхливка, която не владее положението — мразеше и това положение, и себе си, но все пак не го владееше.

Припомни си думите на Джеликоу — известно време за тебе това ще е адът.

Задърпа вратата съвсем отчаяно и тя се отвори със скърцане. Все пак не е била заключена, а само заседнала от влагата вън.

— Само си хабиш силите, сладурче — подхвърли Харч. — Пази си ги за петък. Ще се разсърдя, ако бъдеш прекалено капнала тогава.

Тя с мъка излезе през вратата, мина през покрития вход и по трите стъпала към алеята. Побягна към вратата на оградата, към дъжда и вятъра.

Докато тичаше по тъмната улица, а водата от дълбоките локви влизаше в обувките й, дочу гласа на Харч от входа на къщата: