Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

Може би в Уилоуок господстваше изключително силно и широко разпространено чувство на гражданска добродетелност, а жителите бяха подчертано съзнателни. А може би дъждът и мъглицата смекчаваха картината и прикриваха всичко, което бе износено и остаряло. Само че обикновено дъждът придава по-мръсен и запуснат вид, а не обратното. И би ли могла единствено гражданската добродетелност да обясни излъчването на града, който изглеждаше като обитаван от роботи?

Друга странност бе малкият брой на колите. В отминатите три квартала тя бе забелязала само три коли и един фургон, паркирани до тротоарите. В паркинга до кино „Главна улица“ стояха само две коли, а при ресторант „Дю дроп“ имаше още една кола и един пикап. Досега не бе забелязала друга движеща се кола — единственият шофьор тази вечер бе тя.

Наистина времето беше лошо. Хората благоразумно си бяха останали вкъщи тази вечер.

От друга страна, много ли бяха познатите й, които винаги постъпваха разумно?

Не особено много.

Не толкова много.

Ресторант „Дю дроп“ беше от този тип заведения, чиято работа върви отлично и посред най-голямата буря. Обикновеният дъжд не е в състояние да спре сериозния пияч, когато е решил да прескочи до любимото си заведение, и повечето от тях биха използвали колите си — като подходящо средство да се пребият, когато се прибират на зигзаг в два часа сутринта.

„Продължавай да караш — каза си Сюзан. — Остави зад гърба си това място и продължавай да караш. Не спирай. В този град нещо не е наред.“

Но тя нямаше пътна карта, не познаваше околността, не й беше ясно какво е разстоянието до най-близкия град, а и се страхуваше, че преживяванията й от болницата — от „Майлстоун“ — са започнали да я превръщат в параноичка. Стигна началото на четвъртата пресечка и забеляза едно място, където със сигурност щеше да открие помощ. Вмъкна колата си в паркинга.

Беше ниска каменна сграда с плочи върху покрива и широка стъклена входна врата, малко по на юг от значително по-внушителната общинска съдебна палата.

Сюзан спря откраднатия понтиак близо до входа. Беше доволна да излезе от колата; мирисът на застоялия тютюнев дим изобщо бе престанал да й се струва приятен, макар че не напомняше на болницата.

Притича под силния дъжд. Спря за миг под голямо дърво, в чиято корона студеният вятър шепнеше многогласно. Оттам изтича до бял алуминиев навес и накрая стигна стъклената врата.

Озова се в типична учрежденска стая със сиви стени, флуоресцентно осветление и под с многоцветни плочки, поставени, за да не личи овехтяването. U-образно гише отделяше по-голямата част от централната стая от чакалнята непосредствено зад вратата. Отмина няколко неудобни на вид метални стола, две масички, отрупани с различни общински брошури, и отиде право до гишето.

Зад преградата имаше няколко бюра, шкафове за папки, голяма работна маса, автомат за минерална вода, ксерокс, голяма стенна карта на общината и огромно табло за обяви, покрито със забодени съобщения и снимки, обяви за издирвани престъпници и разни листчета.

В някаква ниша, която не се виждаше, телефонистка говореше по радиото с патрулираща кола. Атмосферни смущения прекъсваха сигнала.

В предното помещение имаше само един човек. Той седеше с гръб към гишето и към Сюзан и пишеше на машина.

— Извинете — обади се тя, като отърсваше водата от веждите си с ръка, — Бихте ли могли да ме упътите?

Той обърна въртящия се стол, усмихна се и се представи:

— Аз съм полицаят Уитлок. С какво мога да ви бъда полезен?

Беше млад, може би на двайсет, двайсет и една години.

По-скоро пълничък.

Имаше мръсна руса коса, кръгло лице, брадичка с трапчинки, чип нос и бързи свински очички.

Усмивката му бе крива и неприятна.

Беше Карл Джеликоу.

Сюзан пое дълбоко дъх — той прониза дробовете й като пирон; не можа да го издиша.

По времето, когато носеше дрехи на болничен санитар, се наричаше Денис Брадли. Сега беше облечен с кафява униформа, на ръкава и на джоба на ризата му бе пришит знакът на общинската полиция, в черен кобур на пояса си носеше пистолет калибър 45 и се наричаше полицай Уитлок.

Тя не можеше да продума. Шокът бе прекъснал гласните й струни, както би станало, ако бяха обгорени с горелка, гърлото й бе пресъхнало, почувства устата си като обгоряла и суха.

Не можеше да помръдне.

Накрая издиша мъчително, насили се да поеме още въздух, но все още не можеше да помръдне.