Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

Върна се до килера. Пресегна се зад куфарите и напипа вързопа дрехи, които си бе приготвила през деня. Стенният часовник показваше девет и трийсет и четири, когато бе прибрала пижамата и се бе облякла с дънките, пуловера, чорапите и маратонките, когато взе портфейла си от нощното шкафче.

Пъхна и амулета в джоба на дънките си, макар че той не можеше да бъде доказателство пред никого освен пред нея самата.

Отиде до вратата и се ослуша с опряна до нея глава. Отвън не се чуваше нищо.

След миг на притеснено колебание тя избърса потните си длани в дънките и бутна вратата. Съвсем малко. Надникна в добре осветения коридор. Отвори вратата още малко. Показа главата си. Погледна наляво. Надясно. Никой не се виждаше.

В коридора беше тихо. Толкова тихо, че въпреки добре полирания под, безукорните жълти стени и почистените от прах флуоресцентни лампи сградата изглеждаше изоставена като че ли тук не бе стъпвал човешки крак от векове.

Сюзан излезе от стаята, като затвори тихо вратата зад гърба си. Остана за миг опряна в нея, без да смее да се отдели, готова при най-малкия признак от приближаваща се сестра да се обърне, да изтича до леглото си и да легне, като махне грубо оформената кукла.

Вляво от нея беше пресечката на коридорите, където страничните алеи се вливаха в дългия централен коридор. Ако станеше нещо неприятно, би трябвало да се очаква оттам, защото стаята на сестрите се намираше зад ъгъла, по-надолу от централния коридор.

Тишината обаче оставаше все същата и се смущаваше единствено от ниския далечен тътен на бурята.

Убедена, че по-нататъшното колебание е по-опасно от каквото и да решеше да направи сега, Сюзан внимателно тръгна вдясно, встрани от пресечката на коридорите, право към голямата противопожарна врата в края на късия коридор, където имаше червен надпис ИЗХОД. Придържаше се близо до стената и непрекъснато се озърташе назад, към средата на сградата.

Отчетливо чуваше скърцането от гумените си подметки върху добре полирания под. Звукът всъщност не беше силен, но действаше на нервите по същия неприятен начин като шума от стържене с нокти по черната дъска.

Достигна без произшествия металната противопожарна врата и я отвори. Намръщи се, когато дръжката изтрака от тежестта й, а големите панти на вратата тропнаха и заскърцаха. Тя бързо премина прага, излезе на площадката и затвори тежката врата зад себе си колкото можеше по-тихо, което все пак беше по-шумно от очакванията й.

Стъпалата бяха от гол бетон и тънеха в полумрак. Имаше само по една малка електрическа крушка на всяка площадка. Тук-таме между етажите по бетонните стени играеха сенки от прах и мръсотия.

Сюзан стоеше съвършено неподвижна и слушаше. Това стълбище бе дори по-тихо от коридора на втория етаж. Разбира се, тя бе вдигнала толкова шум с вратата, че ако на стълбите имаше пазач, сега той би стоял замръзнал и заслушан също като нея.

И все пак беше сигурна, че е сама. Навярно не бяха поставили охрана, тъй като не са очаквали тя да се опита да избяга, а и не знаеха, че се е досетила за номерата им. А персоналът на болницата — или каквото там бе това заведение — навярно използваха само общия и служебния асансьор, като оставяха стълбите само за извънредни случаи, когато няма ток.

Пристъпи до черното желязно перило и се надвеси над него; погледна нагоре и надолу. Над нея се виждаха още четири отсечки със стъпала и четири площадки. Дъното на стълбите се виждаше долу след още две отсечки стъпала и една площадка.

Спусна се до края на стълбата, където имаше две противопожарни врати — едната, от вътрешната страна на шахтата, явно водеше към коридора на първия етаж, а другата бе поставена на външната стена. Сюзан хвана лоста, с който се отваряше, и я открехна десетина сантиметра.

В бетонната шахта нахлу студен вятър и се завъртя около краката на Сюзан. Сякаш я душеше като голямо, разтревожено куче, което иска да реши дали да залюлее опашка, или да я захапе.

Пред вратата имаше малък облян от дъжда паркинг, осветен от две високи жълти улични лампи, които носеха двойките си глобуси като луминесцентни плодове. Местата за коли бяха твърде малко за обществен паркинг. Но ако мястото се използваше от персонала, къде бяха колите? След като сега нямаше час за свиждания, външни коли естествено не би трябвало да има, но в служебния паркинг, дори и нощем, колите биха били доста. Тук колите бяха четири понтиак, форд и още две, чиито марки тя не позна.