Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

По обратния път към стаята заедно със санитарите отново се стегна при асансьорите, като се чудеше дали не е запланувана някоя нова „халюцинация“. Кабината обаче беше празна и пътуването до горния етаж бе без произшествия.

Не беше решила още как да се държи при поредната поява на духовете.

Но знаеше как би искала да се държи. Искаше да им се противопостави яростно, да ги нападне енергично, което да ги накара учудени да се отдръпнат. Искаше да издраска лицата им до кръв, много кръв, което щеше да е още едно доказателство, че не са призраци или халюцинации. Искаше да ги нарани, а после дръзко да ги обвини.

Но знаеше, че не би могла да изпълни плана си. Щеше да е с една глава напред, докато те си мислеха, че не е разбрала игричките им. Но в мига, когато разкриеше познанията си, щеше да загуби и малкото свобода на действие, която й бе останала. Спектакълът щеше изведнъж да се прекрати. Щяха да сложат край на опитите си да я побъркат — което засега изглеждаше основното им намерение — и щяха да й направят нещо още по-лошо. Беше сигурна, че ще е така.

Изяде целия си обед.

Когато Мили дойде да прибере подноса се прозя и изохка:

— Боже, колко ми се приспа.

— Ще затворя вратата, така че да не ви безпокои шумът от коридора — заяви блондинката с острото лице.

Веднага след като сестрата излезе и дръпна вратата зад гърба си, тя стана и отиде до килера, отвори го. На рафта бяха подредени одеялата и възглавниците за второто легло в стаята. Смачканите куфари на Сюзан, които би трябвало да изглеждат като измъкнати от катастрофиралата й кола, бяха сложени по-долу.

Извади куфарите в стаята и ги отвори на пода, като се молеше никой да не мине покрай стаята в следващите няколко минути. Прерови набързо съдържанието им, като отдели дрехи, подходящи за бягство от затвора. Дънки. Тъмносин пуловер. Тънки бели спортни чорапи и маратонки „Адидас“. Завря вързопа в дъното на празния килер и го прикри с куфарите.

Върна се бързо в леглото, легна, вдигна страничната преграда, спусна матрака, сложи глава на възглавницата и затвори очи.

Чувстваше се добре. Като че ли отново бе поела ръководството на собствения си живот.

После й дойде наум нова тревожна мисъл — напоследък, изглежда, тези мисли нямаха край, а тази беше особено тревожна. Зачуди се дали не я наблюдават със скрити вътрешни телевизионни камери. В края на краищата, щом си правеха труда да я обграждат със скрити помещения и тайни врати, защо и да не я поставят под двайсет и четири часово наблюдение? А и не биха ли знаели вече, че е открила амулета и че се готви да избяга?

Отвори очи и огледа стаята, като търсеше местата, където биха могли да бъдат скрити камерите. Най-логично би било да се използват отворите на вентилационните шахти, поставени близо до тавана. Имаше два отвора на две различни стени. Ако камерите бяха поставени там — няколко сантиметра по-навътре, за да не бъдат забелязани при проблясване на светлината върху обективите им — и бяха разположени добре, задвижвани автоматично, насочени надолу и снабдени с дистанционно управляван вариообектив, биха могли да обхванат по-голямата част от болничната стая, ако не и цялата.

За няколко минути Сюзан беше като болна от отчаяние.

Обгърна се с ръце и потрепера.

Постепенно обаче духът й малко се повдигна, защото реши, че камери все пак не би трябвало да има. Ако имаше камери, тя щеше да бъде забелязана с амулета сутринта. Тогава Мили не би трябвало да я разпитва за загубеното си бижу. Ако бяха видели амулета, щяха да се уплашат, че се е досетила за спектакъла им и щяха да го прекратят.

А дали беше така?

Навярно. Не би имало особен смисъл да устройват нови „халюцинации“, щом като вече не можеше да я заблудят с тях.

И все пак, макар и да беше доста сигурна, че не биха продължавали да си играят с нея така, не би могла да е абсолютно уверена, тъй като не знаеше какви са подбудите им.

Просто трябваше да изчака и да разбере.

Ако успееше да се измъкне от болницата довечера, щеше да е наясно дали е имало телевизионни камери в стаята й.

От друга страна, ако започнеше да се измъква от стаята си, ако стигнеше до стълбите и откриеше там четиримата мъртъвци да я чакат усмихнати…

Макар вече да знаеше, че не са мъртъвци, тя все пак отново потрепера. Трябваше да изчака. И да разбере.

По-късно в четвъртък бърз порив на вятъра запълни пролуките в облаците и заличи напълно синьото септемврийско небе. Болничната стая отново притъмня по-рано.