Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

— Добре, добре. Едно хапче в девет и едно в пет.

— Така те искам.

„Защо просто не ме погалиш по главата и не ме почешеш зад ушите като любимото си куче“ — помисли си с огорчение тя, като прикриваше истинските си чувства.

— Успя ли да прегледаш отново резултатите от тестовете ми снощи? — попита вместо това тя.

— Да. Изучавах ги почти пет часа.

„Проклет лъжец — помисли си тя. — Не си им отделил и десет минути, защото ти е ясно, че при мене няма никакъв медицински проблем.“

— Пет часа! — възкликна. — Това е много повече, отколкото изискват служебните ти задължения. Благодаря. Откри ли нещо?

— Не, за съжаление. Разпечатките от ЕЕГ не показаха нищо повече от онова, което вече знам. А рентгеновите ти снимки са като илюстрация към картинка от учебника с надпис: „пълна поредица от черепни снимки на здрав човек от женски пол“.

— Е, все пак се радвам, че са поне като на човек.

— Съвършен човек.

— И то от женски пол.

— Съвършен човек — повтори той.

— А резултатите от пункцията? — Сюзан майсторски се преструваше, като заговори по-тихо и допусна в гласа си малко нервност за цвят, внимателно балансираше необходимото количество тревога и загриженост за себе си. Внимателно свъси вежди до нужната степен, за да позволи на Макгий да различи страх и съмнение в сбръчканото й чело.

— Не забелязах никаква грешка в работата на лаборантите — отвърна Макгий. — Патологът също беше обърнал внимание на всичко, не беше дал и погрешни тълкувания.

Тя въздъхна уморено и отпусна рамене.

Макгий отговори на въздишката й, като пое ръката й в опит да я успокои.

Тя устоя на силното си желание да се отскубне от него и да зашлеви лицето му.

— Е…, а сега какво? — въздъхна отново. — Ще трябва ли да правим церебралната ангиограма, за която спомена снощи?

— Не, не. Още не. Все още трябва да преценя много сериозно доколко препоръчително е това. А и ти трябва да възстановиш още силите си, преди да решим да се захванем. Следващите няколко дена мисля, че просто ще изчакаме. Съжалявам, Сюзан. Знам, че това е притеснително за теб.

Разговаряха още пет минути, главно за лични неща, и Макгий, изглежда, изобщо не забеляза, че отношението й към него значително се е променило. Способността й да се справя с новата си роля учудваше и радваше и нея самата; беше добра артистка, почти като госпожа Бейкър.

„Ще победя тия мръсници в собствената им игричка, ако само мога да открия каква, по дяволите, е тя“ — помисли си доста доволна от себе си.

Но изпълнението на никой от участниците в тоя злокобен спектакъл не можеше да се сравнява с майсторството на Макгий. У него имаше стил, самоувереност и замах. Макар да знаеше, че е измамник, петте минути с него й бяха почти достатъчни да повярва в искреността му. Беше толкова мил и внимателен. Сините му очи бяха болезнено чувствителни и лишени от всякакви признаци за двуличие. Грижата му за оправянето й изглеждаше неподправена. Беше очарователен, винаги очарователен. Смехът му звучеше така естествено и непринудено.

Но най-убедителното в изпълнението му беше любовта, която се излъчваше от него. В неговата компания Сюзан чувстваше, че плува в море от любов, което я обгръща, люлее и пази. През изминалите години бе имало поне двама други мъже, които я бяха обичали — а тя бе изпитвала към тях само привързаност, — но и с тях не бе усещала така ясно чувствата им. Любовта на Макгий имаше почти видимо излъчване.

И все пак бе неискрена.

Трябваше да е неискрена.

Той непременно знаеше какво става тук.

Но когато Макгий излезе от стаята й, за да продължи сутрешната си визитация, Сюзан отново се изпълни със съмнения. Отново се замисли за възможността тя самата да е луда. Скрити помещения, тайни врати, болница, пълна със заговорници? И защо? Каква е ползата от всичко това? Почти й се струваше, че е по-лесно да приеме себе си за луда, отколкото да повярва, че Макгий е лъжец и измамник.

Дори сведе глава до възглавницата си и поплака тихо няколко минути — не беше сигурна дали ридае заради неговата лукавост или заради собственото си недоверие към него. Беше нещастна. Почти беше установила връзка с мъж, за каквато винаги бе мечтала, с мъж, към какъвто винаги се бе стремила. Сега всичко това щеше да изчезне, а може би и тя самата го захвърляше. В объркването си не знаеше кое от двете е, не знаеше в какво да вярва и как точно трябва да се чувства.

Накрая бръкна под възглавницата си и взе златния амулет.