Дийн Кунц - Древният враг

След като Копърфилд отново помоли за тишина, учените старателно заобиколиха пръснатите по пода продукти за сандвич и се струпаха около трупа.

За няколко минути те привършиха с предварителния оглед на тялото.

Копърфилд се обърна към Брайс и каза:

— Ще го вземем за аутопсия.

— Още ли мислите, че си имаме работа с обикновен случай на ХБВ? — попита както и по-рано Брайс.

— Напълно е възможно, да — отвърна генералът.

— А посиняването и подуването? — попита Тал.

— Може да е алергична реакция от нервнопаралитичен газ — каза Хаук.

— Ако плъзнете нагоре крачола на пижамата — каза Джени, — надявам се да откриете, че реакцията се разпростира дори върху неоткритата част от кожата.

— Да, така е — каза Копърфилд. — Вече видяхме.

— Но как ще обясните реакцията на кожата, след като не е имала допир с нервнопаралитичен газ?

— Такива газове обикновено имат висок проникващ фактор — каза Хаук. — Те преминават през повечето дрехи. Фактически почти единственото нещо, което може да спре много от тях, е пластмасово или гумено облекло.

Точно каквото вие носите, а ние нямаме, помисли си Франк.

— Там има още едно тяло — каза Брайс на генерала. — Искате ли да хвърлите поглед и на него?

— Непременно.

— Оттук, сър — каза Франк.

Той ги изведе от кухнята и ги поведе по коридора с извадено оръжие.

Франк се страхуваше да влезе в спалнята, където мъртвата жена лежеше гола върху измачканите чаршафи. Той помнеше грубите неща, които Стю Уоргъл бе казал за нея, и имаше ужасното усещане, че Стю сега е там, с русокосата и техните мъртви тела са скопчени в студена и вечна страст.

Ала само жената се намираше там. Простряна на леглото. С широко разтворени крака. С уста, зинала в безконечен писък.

Когато Копърфилд и хората му свършиха предварителния оглед на тялото и бяха готови да тръгнат, Франк им обърна внимание върху автоматичния 22-калибров пистолет, който тя изглежда бе изпразнила в убиеца.

— Считате ли, че тя ще стреля в някакво си облаче, нервнопаралитичен газ, г-н генерал?

— Не, разбира се — каза Копърфилд. — Обаче може би тя вече е била засегната от газа, с увреден мозък. Може би е стреляла по халюцинации, по фантоми.

— Фантоми — повтори Франк. — Да, сър, точно това трябва да е било. Защото, вижте, тя е изстреляла всичките десет патрона в пълнителя и все пак ние открихме само два куршума — един в онзи висок скрин и един в стената, където виждате дупката. Това означава, че по-голямата част са попаднали в онова, по което е стреляла.

— Аз познавах тези хора — каза д-р Пейдж. — Гари и Сенди Уечлас. Тя беше добър стрелец. Спечели няколко състезания на окръжния панаир миналата година.

— Значи е притежавала умението да уцели осем пъти от десет — каза Франк. — И дори осем попадения не са спрели нещото, което тя се е опитвала да спре. Осем попадения дори не са му пуснали кръв. Разбира се, фантомите не кървят. Обаче, сър, би ли могъл един фантом да излезе оттук и да отнесе със себе си тези осем куршума?

Копърфилд го гледаше намръщено.

Всички учени също се бяха смръщили.

Войниците не само се мръщеха, но и се оглеждаха неспокойно.

Франк виждаше, че състоянието на двете тела — и особено кошмарното изражение на жената — оказаха въздействие върху генерала и хората му. Въпреки че не искаха да си признаят, те се бяха сблъскали с нещо отвъд техния опит. Те продължаваха да се придържат към обяснения, които имаха смисъл за тях — нервнопаралитичен газ, вирус, отрова, — ала започваха да се съмняват.

Хората на Копърфилд бяха взели със себе си един пластмасов чувал с цип за тела. В кухнята те плъзнаха облеченото с пижама тяло в чувала, сетне го изнесоха от сградата и го оставиха на тротоара с намерение да го приберат на връщане към подвижните лаборатории.

Брайс ги поведе към супермаркета Джилмартин. Вътре, отзад до хладилниците за млечни продукти, където беше станал инцидентът, той им разказа за изчезването на Джейк Джонсън.

— Нямаше писъци. Изобщо нямаше звук. Само няколко секунди тъмнина. Няколко секунди. Обаче когато светна отново, Джейк го нямаше.

— Вие погледнахте ли… — започна Копърфилд.

— Навсякъде.

— Може да е побягнал навън — предположи Робъртс.

— Да — каза д-р Ямагучи. — Може би е дезертирал. Като се има предвид какво е видял…

— Боже мой — каза Голдстейн, — ами ако е напуснал Сноуфилд? Може да се намира зад карантинната линия, разнасяйки инфекцията…

— Не, не и не. Джейк не би могъл да дезертира. Той не бе най-енергичният полицай от групата, обаче не би могъл да избяга. Той не бе безотговорен човек.