Дийн Кунц: Древният враг

„Май оставих въображението си да се развихри“, помисли си Джени.

Но реши, че ще е най-добре двете с Лайза веднага да напуснат къщата.

— Трябва да отидем до съседите и да помолим Винс или Енджи Сантини да се обадят вместо нас — тихо каза Джени, ставайки от бюрото. — Нашият телефон не работи.

Лайза премигна.

— Това има ли връзка със… случилото се?

— Не зная — отвърна Джени.

Докато прекосяваше кабинета до полуотворената врата, сърцето й биеше силно. Чудеше се дали някой не дебне от другата страна.

Следвайки Джени, Лайза каза:

— Но не е ли странно точно сега телефонът да не работи?

— Малко.

Джени почти очакваше да се сблъска с грамаден усмихнат непознат с нож в ръката. Някой от онези психопати, които изобилстваха в настоящо време. Някой от онези имитатори на Джек Изкормвача, чиито кървави деяния репортьорите от телевизионните канали описваха в новините в шест часа. Тя погледна в коридора преди да излязат в него, готова да отскочи назад и да затвори вратата, ако види някого. Нямаше никой. Поглеждайки към Лайза, Джени разбра, че момичето бързо схвана положението. Те бързешком пресякоха коридора към външната врата на къщата и когато стигнаха до стълбището към втория етаж, което бе разположено почти в началото на фоайето, нервите на Джени се опънаха както никога досега. Убиецът — ако имаше такъв, напомни си тя — можеше да е на стълбите, дебнейки, докато те се придвижваха към външната врата. Можеше да се хвърли надолу по стълбите, след като го отминеха, с вдигнат в ръката нож…

Но никой не ги чакаше на стълбите.

Нито във фоайето. Нито на портала.

Навън здрачът бе преминал в нощ. Последните отблясъци бяха пурпурни, а сенките — като армия зомбита — се надигаха от хилядите места, в които се криеха от слънчевата светлина. След десет минути щеше да е пълен мрак.

Къщата на семейство Сантини бе от камък и червено дърво и с доста по-съвременен дизайн от тази на Джени, цялата в заоблени ъгли. Издигаше се от каменистата почва, съобразена с контурите на склона, разположена на фона на високи борове; почти приличаше на природно образувание. В някои от стаите на долния етаж светеше.

Входната врата бе открехната. Отвътре се носеше класическа музика.

Джени позвъни и отстъпи няколко крачки назад до Лайза. Тя вярваше, че двете трябва да стоят на известно разстояние от Сантини; имаше вероятност да са се заразили, докато бяха стояли в кухнята с трупа на госпожа Бек.

— Не бих могла да мечтая за по-добри съседи — каза тя на Лайза, надявайки се стегнатият леден възел в стомаха й да се разтопи. — Приятни хора.

Никой не отговори на позвъняването. Джени пристъпи напред, натисна отново звънеца и се върна до Лайза.

— Имат магазин за ски и магазин за подаръци в града.

Музиката ту се усилваше, ту заглъхваше, после пак се усилваше. Бетховен.

— Може би няма никой — каза Лайза.

— Трябва да са вкъщи. Музиката, светлината…

Внезапна, силна вихрушка се изви под покрива на верандата и разбърка мелодията на Бетховен, бързо превръщайки приятната музика в дразнещ дисонанс от звуци.

Джени бутна вратата да се отвори докрай. В кабинета от лявата страна на фоайето светеше. Мека луминисцентна светлина падаше върху дървения под във фоайето до прага на тъмната всекидневна.

— Енджи? Винс? — извика Джени.

Никакъв отговор.

Само Бетховен. Вятърът стихна и разпокъсаната музика отново зазвуча спокойно. Третата симфония, Ероика.

— Ало? Има ли някой тук?

Симфонията достигна до своя вълнуващ край. Когато последната нота заглъхна, настъпи тишина. Явно стереото се бе изключило.

— Ало?

Нищо. Нощта зад гърба на Джени бе тиха и къщата пред нея също.

— Нали няма да влизаш? — запита разтревожено Лайза.

Джени погледна момичето.

— Какво има?

Лайза прехапа устни.

— Нещо не е наред тук. Ти също го усещаш, нали?

Джени се поколеба. Неохотно отвърна:

— Да, чувствам го.

— Като че… сме сами тук… само ти и аз… и все пак… не сме сами.

Джени наистина имаше странното усещане, че някой ги наблюдава. Тя се извърна и огледа поляната и храстите, които бяха почти скрити от тъмнината. Погледна към всеки от тъмните прозорци, които бяха с лице към верандата. В кабинета светеше, но другите прозорци бяха тъмни и лъскави. Някой можеше да стои точно зад стъклото на всеки от тях, прикрит от тъмнината, наблюдавайки ги, без да го забележат.

— Да си тръгваме, моля те — каза Лайза. — Да извикаме полицията или някой друг. Искам да се махаме веднага. Моля те.