Дийн Кунц - Древният враг

— И докторите са хора, както знаеш. А като се има предвид, че всички тук се намираме в нещо като тенджера под налягане…

— Все едно — отвърна той, клатейки глава.

— Ако това те притеснява, тогава ми викай като повечето от пациентите ми.

— Как?

— Просто Док.

— Док? — Той размисли и по лицето му постепенно се разля усмивка. — Док. Звучи ми като онези прошарени заядливи стари глупаци, които Бари Фицджералд играе във филмите през тридесетте и четиридесетте години.

— За съжаление не съм прошарена.

— Няма нищо. Още по-малко си стар глупак.

Тя тихо се изсмя.

— Харесва ми иронията в това — каза Уитмън. — Док. Да-а, и когато си помисля как си забила дулото на револвера в корема на Джийн Тър, всичко си отива на мястото.

Заредиха още две пушки.

— Тал, защо са всичките тези оръжия за малък участък в градче като Сноуфилд?

— Когато искаш да получаваш от съответните щатски и федерални фондове за окръжния правоохранителен бюджет, налага се да изпълняваш техните изисквания за всякакви смешни неща. Едно от изискванията е да имаш минимални арсенали в полицейските участъци. Сега… значи… може би трябва да сме доволни, че имаме всичката тази железария.

— Особено ако има по кого да стреляме.

— Подозирам, че ще има — отвърна Тал. — Ще ти кажа нещо.

— Какво?

Хубавото му тъмно лице можеше да изглежда и объркващо сурово.

— Смятам, че стрелянето по хора не трябва да те притеснява. Някак не ми се вярва, че си имаме работа с хора.

Брайс набра частния, нефигуриращ никъде номер на резиденцията на губернатора в Сакраменто и попадна на една прислужница, която заяви твърдо, че губернаторът не може да дойде на телефона, дори за обаждане от стар приятел, изпаднал в опасно за живота положение. Тя искаше от Брайс да остави съобщение. След това той говори с главния иконом, който също поиска от него да остави съобщение. Сетне, след като го свързаха, той говори с Гари По, главния политически помощник и съветник на губернатора Джек Ретлок.

— Брайс — каза Гари. — Джек не може да се обади в момента. Има много важна вечеря. Японския министър на търговията и генералния консул в Сан Франциско.

— Гари…

— Опитваме се с всички сили да спечелим новия японско-американски завод за електроника за Калифорния, страхуваме се, че може да отиде в Тексас или Аризона, може би дори в Ню Йорк. Господи, Ню Йорк!

— Гари…

— Защо изобщо имат предвид Ню Йорк с всички проблеми с работниците и тамошните данъци?

— Гари, млъкни.

— А?

Брайс никога не бе викал на някого. Дори Гари По — който можеше да говори по-бързо и по-високо от панаирен викач — бе шокиран и замълча.

— Гари, спешно е. Повикай Джек.

По отвърна обидено:

— Брайс, аз съм упълномощен да…

— Имам страшно много работа в следващите един-два часа, Гари. Ако доживея дотогава. Не мога да загубя петнадесет минути да ти разкажа всичко и после още петнадесет да го предадеш на Джек. Слушай, аз съм в Сноуфилд. Оказа се, че всички които живееха тук, са мъртви, Гари.

— Какво?

— Петстотин души.

— Брайс, това някаква шега ли е или…

— Петстотин умрели. Това е най-малкото. Сега ще викнеш ли Джек?

— Но Брайс, петстотин…

— Викни Джек, по дяволите!

По се замисли, после каза:

— Стари приятелю, дано наистина да си в беда. — Той остави слушалката и отиде да викне губернатора.

Брайс познаваше Джек Ретлок от седемнадесет години. Когато постъпи в полицията в Лос Анджелис, беше прикрепен към Джек през първата година. По това време Джек бе ветеран със седем години в полицията. И наистина Джек изглеждаше така ловък и опитен, че Брайс не вярваше да стане дори наполовина толкова добър полицай. След година обаче стана по-добър. Поискаха да останат в двойка, партньори. Но осемнадесет месеца по-късно на Джек му писна от съдебната система, която непрекъснато освобождаваше хулиганите, за чието вкарване в затвора той хвърляше толкова сили, напусна полицията и се захвана с политика. Като ченге бе събрал купища грамоти за храброст. Той повтори своя образ на герой в креслото на градския съвет на Лос Анджелис, после стана кмет, побеждавайки в изборите. Оттам скочи направо на губернаторското място. Кариерата му бе много по-впечатляваща от колебливия успех на Брайс до шерифския пост в Санта Майра, но Джек винаги бе по-енергичния от двамата.

— Дуди? Ти ли си? — попита Джек, вдигайки слушалката в Сакраменто.

Дуди бе прякорът, с който той наричаше Брайс. Винаги бе казвал, че пясъчно русата коса, луничките, благото лице и кукленските очи на Брайс му напомнят за Хауди Дуди.