Дийн Кунц - Древният враг

— Да. Искаше да изляза, а аз не исках. Каза ми поне да смъкна стъклото, за да не си викаме един на друг. Аз му отвърнах, че не ми пречи да викам. Той заплаши да счупи стъклото, ако не го сваля. Знаех, че ако го направя, той ще отвори вратата отвътре, така че реших, че е по-добре да изляза от колата по собствено желание. Казах му, че ще изляза, ако отстъпи малко назад. Той се отдръпна от вратата и аз извадих пистолета изпод седалката. В момента, в който отворих вратата и излязох, той се опита да се приближи. Аз забих дулото в корема му. Предпазителят бе свален; той веднага го забеляза.

— Господи. Бих искал да видя израза на лицето му! — рече ухилено лейтенант Уитмън.

— Бях уплашена до смърт — каза Джени. — Искам да кажа, бях уплашена от него, разбира се, но също се страхувах, че може да се наложи да натисна спусъка. Не бях сигурна дали бих могла да натисна спусъка. Обаче разбирах, че не трябва да оставя Джитър да забележи, че имам каквито и да било съмнения.

— Ако го бе забелязал, щеше да те изяде жива.

— Точно това си помислих. Така че се държах невъзмутимо и решително. Казах му, че съм доктор, че съм на път към тежко болен пациент и нямам намерение да се задържам. Говорех тихо. Другите трима все още бяха на моторите си и от местата си не можеха да видят пистолета или да чуят какво говорех. Този Джитър изглежда е от онзи тип хора, които по-скоро ще умрат отколкото да приемат заповеди от жена, така че не исках да го карам да се чувства неудобно и евентуално да го предизвикам да направи някоя глупост.

Лейтенантът поклати глава.

— Наистина си го поставила на място.

— Напомних му освен това, че някой ден ще се нуждае от доктор. Какво щеше да стане, ако падне от този свой мотоциклет и остане неподвижен на пътя, сериозно наранен, и аз съм докторът, който дойде — след като ме е наранил, ще имам добра причина да си го върна? Казах му, че един лекар може да направи разни неща за усложняване на раните, така че пациентът да се възстановява продължително и болезнено. Помолих го да си помисли върху това.

Уитмън я беше зяпнал. Тя каза:

— Не зная дали това го разколеба или просто пистолетът, но той се замисли, след което направи една сцена заради тримата си другари. Каза им, че съм приятелка на негов приятел. Каза, че ме е срещал веднъж, преди години, но не ме познал отначало. Отдадоха ми цялата вежливост, на която бяха способни Демоните. Той обеща, че никой вече нямало да ме безпокои. Качи се отново на своя Харли и отпраши, а другите трима го последваха.

— А ти просто продължи към Маунт Ларсън?

— Какво друго? Пациентът ме очакваше.

— Невероятно.

— Трябва все пак да призная, че се потих и тресях чак до Маунт Ларсън.

— И оттогава не са те безпокоили мотористи?

— Всъщност, когато ме задминават по пътищата, те ми се усмихват широко и ми махат.

Уитмън се разсмя. Джени каза:

— Значи, това е отговорът на твоя въпрос: Да, зная как да стрелям, но се надявам никога да не се наложи да стрелям по никого.

Тя погледна към Магнума 357 в ръката си, намръщи се, отвори една кутия с амуниции и започна да зарежда револвера.

Лейтенантът взе няколко патрона от една друга кутия и зареди една пушка.

За момент замълчаха, после той рече:

— Щеше ли да направиш това, което си казала на Джийн Тер?

— Какво? Да го застрелям?

— Не. Искам да кажа, ако те беше наранил или може би изнасилил, а по-късно получиш възможност да го лекуваш като твой пациент… щеше ли…?

Джени свърши със зареждането на Магнума и остави оръжието.

— Е, бих се изкушила. Но от друга страна, много уважавам хипократовата клетва. Така че… значи… имам меко сърце и ще дам на Джитър най-добрата медицинска помощ, на каквато съм способна.

— Знаех си, че ще отговориш така.

— Говоря грубовато, но отвътре съм много мека.

— Съвсем вярно — отвърна той. — Като си се изправила срещу него, ти е била нужна твърдост, която не всеки притежава. Но ако ти беше сторил нещо лошо и ако ти по-късно злоупотребиш с него като доктор, просто за да си го върнеш… е, това ще е съвсем различно.

Джени вдигна поглед от тридесет и осем калибровия пистолет, който току-що бе взела от разнообразните оръжия на масата и срещна очите на чернокожия мъж. Бяха ясни, изучаващи очи.

— Доктор Пейдж, ти си човек на място. Ако искаш, наричай ме Тал. Повечето хора го правят. Това е съкратено от Талбърт.

— Добре, Тал. А ти ме наричай Джени.

— Не мога да обещая.

— О? Защо не?

— Ти все пак си доктор. Леля ми Беки — тя ме отгледа — винаги се отнасяше към докторите с голямо уважение. Просто не ми е удобно да се обръщам към един доктор с неговото… с нейното малко име.