Дийн Кунц - Древният враг

Да е било плъх? Сноуфилд бе курортно селище, което обслужваше сравнително голям приток от хора; по тази причина градът вземаше необичайно строги мерки за предпазване от всякакъв вид вредители. Разбира се, въпреки старанието в това отношение, присъствието на един-два плъха не бе невъзможно. Онова нещо би могло да бъде плъх. Но на Брайс не му се вярваше.

Той измина разстоянието до алеята от другата страна, сетне се върна до вратата, където Тал и другите го чакаха.

— Видя ли нещо? — попита Тал.

— Нищо — каза Брайс, излизайки на тротоара и затваряйки вратата зад себе си.

Разказа им за чувството, че някой го наблюдава и за движението в отточния канал.

— Либерманови са били убити от хора — каза Франк Отри. — Не от нещо толкова малко, че да пълзи през каналите.

— Май случаят наистина е такъв — съгласи се Брайс.

— Но ти действително си почувствал нещо там, нали? — тревожно запита Лайза.

— Усетих нещо — каза Брайс на момичето. — Всъщност, то не ми въздейства толкова силно, колкото ти каза. Но определено то е… странно.

— Добре — каза Лайза. — Радвам се, че не ни смятате просто за две истерични жени.

— Вземайки под внимание какво сте преживели, вие двете сте толкова неистерични, колкото изобщо е възможно.

— Добре — каза момичето, — Джени е доктор и се надявам и аз някой ден да стана доктор, а докторите просто не могат да си позволят да са истерични.

Тя бе сладко дете — въпреки че Брайс не можеше да не отбележи, че по-голямата сестра е дори по-хубава. И момичето, и лекарката имаха една и съща прелестна кестенява коса, гъста и лъскава; това бе тъмночервеникавото кафяво на добре полирано черешово дърво. Двете имаха еднаква златиста кожа. И понеже чертите на д-р Пейдж бяха по-зрели от тези на Лайза, те бяха и по-интересни и привлекателни за Брайс. Очите й бяха с една отсянка по-зелени от тези на сестра й.

Брайс каза:

— Д-р Пейдж, бих искал да видя къщата с барикадираните в кабинета тела.

— Да — каза Тал. — Убийствата в заключена стая.

— Това е къщата на Оксли на Вейл. — Тя ги поведе надолу по улицата към ъгъла на Вейл лейн и Скайлайн роуд.

Сухото влачене от стъпките им бе единствения звук и Брайс отново си помисли за запустели места, за скарабеите, пъплещи сред купища древни чупливи папируси в пусти гробници.

Като зави по Вейл лейн, д-р Пейдж спря и каза:

— Том и Карин Оксли живеят… ъъ… живееха на две пресечки по-нататък.

Брайс огледа улицата и рече:

— Вместо да отидем направо до къщата на Оксли, нека погледнем във всички къщи и магазини оттук дотам — поне от тази страна на улицата. Смятам, че е безопасно да се разделим на две групи, по четирима. Няма да отиваме в две различни посоки. Ще сме достатъчно близо да си помагаме, ако се появи опасност. Д-р Пейдж, Лайза — оставате с Тал и мен. Франк, поверявам ти втората група.

Франк кимна.

— Вие четиримата няма да се делите — предупреди ги Брайс. — Всеки да бъде в полезрението на останалите трима. Разбрано?

— Да, шерифе — отвърна Франк Отри.

— Добре, вие четиримата ще прегледате първата сграда след ресторанта, а ние ще се заемем със съседната къща. Ще изминем улицата както при игра на дама и ще сравним бележките си в края на блока. Ако се натъкнете на нещо действително интересно, нещо повече от трупове, ще ме повикате. Ако имате нужда от помощ, изстреляйте два-три куршума. Ще чуем изстрелите дори да сме вътре в някоя сграда. Вие също се ослушвайте за изстрели от наша страна.

— Може ли да направя едно предложение? — попита д-р Пейдж.

— Разбира се — отвърна Брайс.

Тя се обърна към Франк Отри и каза:

— Ако попаднете на тела, които имат показания за кръвоизливи от очите, ушите, носа или устата, осведомете ме веднага. Или пък някакви признаци за повръщане или диария.

— Защото тези неща могат да означават зараза? — попита Брайс.

— Да — каза тя. — Или отравяне.

— Но ние отхвърлихме това, нали? — попита Горди Брогън.

Джейк Джонсън, който изглеждаше по-стар от своите петдесет и седем години каза:

— Не ги е отрязала главите на тези хора някоя заразна болест.

— Мислих върху това — каза д-р Пейдж. — Какво, ако това е зараза или химическа отрова, с която никога не сме се сблъсквали досега — разновидност на бяса, да кажем — и която убива някои хора, но само подлудява други? Какво, ако осакатяванията са дело на такива хора, изпаднали в дива лудост?

— Възможно ли е? — попита Тал Уитмън.

— Не. Но не е и невъзможно. Още повече, кой може да каже кое е вероятно и кое не? Възможно ли е това да се случи за пръв път в Сноуфилд?