Дийн Кунц - Древният враг

Ала сега в Сноуфилд се бе случило някакво невъобразимо насилие. И Горди много добре знаеше, че на насилието често се налага да се отвръща с насилие.

Оръжието на бедрото му се струваше страшно тежко.

Чудеше се дали наближава моментът, когато слабостта му ще излезе наяве. Чудеше се дали ще умре тази нощ — или пък дали ще причини със своята слабост ненужната смърт на някой друг.

Пламенно се молеше да преодолее това нещо. Сигурно бе възможно един човек да бъде кротък по натура и все пак да притежава самообладанието да предпазва себе си, приятелите си и своя вид.

Червените светлини просветваха по покривите на трите бяло-зелени полицейски патрулни коли, които следваха криволичещата магистрала през обгърнатите от мрак планини, нагоре към възвишенията, където лунната светлина създаваше впечатление, че първият сняг за сезона вече бе паднал.

Горди Брогън бе уплашен.

Уличните лампи и другите светлини изгаснаха, потапяйки града в тъмнина.

Джени и Лайза скочиха от дървената пейка.

— Какво стана?

— Шшшт! — каза Джени. — Слушай!

Ала имаше само неизменна тишина. Вятърът бе спрял да духа, сякаш сепнат от внезапното прекъсване на тока.

„Слава Богу, че луната свети“ — помисли си Джени.

С разтуптяно сърце, Джени се обърна и разгледа сградите зад тях. Градския затвор. Едно малко кафене. Магазините. Градските къщи.

Всички входове бяха толкова тъмни, че бе трудно да се каже дали вратите са отворени или затворени — точно сега те може би се отваряха бавно, за да пуснат страшната, демонично съживена смърт из нощните улици.

„Стига! — помисли си Джени. — Смъртта не може да се върне отново към живот“.

Очите й се спряха на вратата на покрития служебен проход между шерифския участък и съседния магазин за подаръци. Беше точно като тесния, мрачен пасаж до пекарнята на Либерман.

Криеше ли се нещо в този тунел? И не се ли промъкваше то неумолимо в мрака към другата страна на вратата, готово да изскочи на тъмния тротоар?

Отново този примитивен страх.

Това усещане за злото.

Този суеверен ужас.

— Ела — каза тя на Лайза.

— Къде?

— На улицата. Нищо не може да ни хване там…

— …без да го видим, че идва — довърши разбиращо Лайза.

Отидоха по средата на осветената от луната улица.

— Колко остава до идването на шерифа тук? — попита Лайза.

— Поне още петнадесет-двадесет минути.

Светлините на целия град се запалиха едновременно.

Брилянтен поток от електрически лъчи ги зашемети и изненада — после всичко отново изгасна.

Джени вдигна револвера, без да знае накъде да го насочи.

Гърлото й се бе стегнало от страх, устата й — пресъхнала.

Взрив от звуци — нечовешки вой — префуча през Сноуфилд.

Джени и Лайза заедно изпищяха в уплаха и се завъртяха, блъскайки се една в друга, невиждащи в осветената от луната нощ.

Сетне настана тишина.

Сетне още един писък.

Тишина.

— Какво е това? — попита Лайза.

— Пожарната!

Повтори се: кратък изблик на пронизваща сирена откъм източната страна на Сейнт Мориц уей, от станцията на Сноуфилдската доброволна пожарна команда.

Банг!

Джени подскочи отново и се завъртя.

Банг! Банг!

— Църковна камбана — каза Лайза. — Католическата църква, западно от Вейл.

Камбаната би още веднъж — силен, дълбок, тъжен звук, който отекна в тъмните прозорци по Скайлайн роуд и другите, невидими прозорци из целия мъртъв град.

— Някой трябва да дърпа въжето на камбаната — каза Лайза. — Или да натиска бутона на сирената. Значи трябва да има още някой освен нас.

Джени не каза нищо.

Сирената отново прозвуча, зави и после замря, зави и замря, и камбаната на черквата започна да бие отново; и камбаната и сирената заазвучаха едновременно, после пак и пак, сякаш обявяваха появата на някой от огромно значение.

В планините, на един километър от отклонението за Сноуфилд, нощният пейзаж се представяше единствено в черно и сребристо лунно. Мержелеещите се дървета изобщо не бяха зелени; бяха мрачни форми, по-скоро сенки, с беловати кичури от неясно очертани иглички и листа.

За разлика от тях, банкетите на магистралата бяха осветени в кървавочервено от светлините, разпръсвани от въртящите се сигнални лампи отгоре на трите Форда, които носеха върху предните си врати отличителните знаци на Службата на окръжния шериф на Санта Майра.

Помощник-шерифът Франк Отри караше втората кола, а помощник-шерифът Стю Уоргъл се бе отпуснал на мястото до него.