Дийн Кунц - Древният враг

Джени премигна.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, съвсем сериозно.

— Но мама не…

— Какво не? — попита Лайза.

— Ами… никога ли не каза нещо за… за татко? Той почина преди дванадесет години.

— Господи. Зная. Умрял, когато съм била на две години и половина. — Лайза се намръщи. — За какво говориш?

— Искаш да кажеш, че никога не си чула мама да ме обвинява?

— За какво?

Преди Джени да успее да отвърне, гробищното спокойствие на Сноуфилд бе пометено. Всички светлини угаснаха.

Три патрулиращи коли потеглиха от Санта Майра и се насочиха към обвитите от мрака хълмове, към окъпаните в лунна светлина склонове на Сиера, към Сноуфилд, с включени червени мигащи светлини.

Колата, която шофираше Тал Уитмън, бе първата от носещата се с голяма скорост процесия, шерифът Хамънд седеше до него. Горди Брогън бе на задната седалка с още един помощник-шериф, Джейк Джонсън.

Горди беше уплашен.

Разбираше, че страхът му не се вижда и бе благодарен за това. В действителност той приличаше на човек, който не знае що е страх. Беше висок, с едри кости и мускулест. Ръцете му бяха силни и дълги като ръцете на професионален баскетболист; изглеждаше способен да направи на пух и прах всеки, който го ядоса. Знаеше, че лицето му е доста привлекателно; жените му го бяха казвали. Но беше сурово лице, тъмно. Устните му бяха тънки и придаваха на устата му жесток вид. Джейк Джонсън бе изразил това най-точно: „Горди, когато се намръщиш, приличаш на човек, който яде живи пилета на закуска.“

Но въпреки страшния си вид, Горди Брогън бе изплашен. И не перспективите за заразяване или отравяне бяха поводът за страха на Горди. Шерифът бе казал, че има признаци хората в Сноуфилд да са убити не от бацили или токсични вещества, а от други хора. Горди се плашеше, че може да се наложи да използва пистолета си за пръв път откакто бе станал помощник-шериф преди година и половина; плашеше се да не се наложи да застреля някого — независимо дали за да спаси собствения си живот, този на друг полицай или на някоя жертва. Не смяташе, че може да направи това. Преди пет месеца Горди бе открил в себе си опасна слабост, когато се отзова на едно спешно обаждане от магазина Донърс спортс. Един недоволен бивш служител, як мъж на име Лео Сайпс, се върнал в магазина две седмици след като бил уволнен, набил управителя и счупил ръката на служителя, който заел неговото място. Когато Горди пристигна на мястото, Лео Сайпс — огромен, тъп и пиян — вече трошеше и цепеше с една дърварска брадва цялата стока. Горди не успя да го убеди да се предаде. Когато Сайпс се нахвърли върху него, размахвайки брадвата, Горди извади револвера си. И тогава разбра, че не може да го използва. Пръстът на спусъка стана крехък и неогъваем като лед. Трябваше да остави револвера и да рискува физически сблъсък със Сайпс. Някак си успя да му отнеме брадвата.

Сега, пет месеца по-късно, когато седна отзад в патрулната кола и слушаше разговора на Джейк Джонсън с шерифа Хамънд, стомахът на Горди се свиваше при мисълта какво би могъл да причини 45-калибровият куршум с кух връх на един човек. Би могъл буквално да му отнесе главата. Би могъл да размаже рамото му на парцали от плът и парченца кости. Би могъл да разкъса гръдния му кош, раздробявайки сърцето и всичко друго по пътя си. Би могъл да отнесе крак, ако порази капачката на коляното, би могъл да превърне лицето в кървава каша. А Горди Брогън, Бог да му е на помощ, бе неспособен да причини някому такива неща.

Такава беше ужасната слабост на Горди. Той знаеше, че някои люде биха казали, че неговата неспособност да застреля друго същество не е слабост, а признак на морално превъзходство. Обаче той знаеше, че това не е вярно. Понякога застрояването е морален акт. Служителите на закона даваха клетва да бранят обществото. За един полицай неспособността да застрелва (когато това е явно оправдано) бе не само слабост, но и лудост, дори може би грях.

През петте месеца, които изминаха след разстройващия епизод в магазина Донърс спорт, Горди имаше късмет. Случиха му се само няколко повиквания, при които имаше буйстващи заподозрени. И за щастие, той успяваше да ги застави да се подчинят чрез използване на юмруците или палката си — или чрез предупредителни изстрели във въздуха. Веднъж, когато изглеждаше, че не можеше да избегне стрелянето по човек, един друг офицер, Франк Отри, стреля пръв във въоръжения мъж, преди Горди да бъде изправен пред непосилната задача да натисне спусъка.