Дийн Кунц - Древният враг

Изскочи в уличката. Тук бе тъмно, но не така тъмно, както в тунела.

Лайза изскочи от прохода, препъвайки се, подхлъзна се на едно мокро петно на асфалта и за малко да падне.

Джени я подхвана и я предпази от падането.

Те отстъпиха, наблюдавайки изхода на тъмния покрит пасаж. Джени вдигна револвера, който бе взела от кантората на шерифа.

— Усещаш ли го? — попита Лайза напрегнато.

— Горе под покрива има нещо. Предполагам, че са птици, в най-лошия случай няколко прилепа.

Лайза поклати глава.

— Не, не. Н-не под покрива. Беше свито до стената.

Продължиха да се взират в тунела.

— Видях нещо под гредите — каза Джени.

— Не — настоя момичето, енергично тръскайки глава.

— Какво си видяла тогава?

— Беше до стената. Отляво. По средата на тунела. Почти се препънах в него.

— Какво беше?

— Аз… не мога да го определя. Всъщност не го видях.

— Чу ли нещо?

— Не. — Очите на Лайза бяха приковани към тунела.

— Подуши ли нещо?

— Не. Обаче… тъмнината беше… Значи, на едно място тъмнината беше… различна. Усещах нещо да се движи… или нещо подобно на движение… местене…

— Точно като онова, което мислех, че съм видяла — но горе на гредите.

Изчакаха. Нищо не излезе от прохода.

Постепенно ударите на сърцето на Джени преминаха от диво препускане в бърз тръс. Тя свали револвера.

Дишането им стана по-тихо. Нощта отново утихна.

Съмненията на Джени отново изплуваха. Тя започна да подозира, че двете с Лайза просто са се поддали на истерията. Това никак не й хареса. Не съвпадаше със собствената й представа за себе си. Но бе достатъчно откровена да отбележи неприятния факт, че бе изпаднала в паника.

— Просто сме напрегнати — каза тя на Лайза. — Ако нещо или някой ни застрашаваше, досега щеше да се появи зад нас, не смяташ ли?

— Може би.

— Хей, знаеш ли какво може да е?

— Какво? — попита Лайза.

Студеният вятър отново се появи и тихо зави в пасажа.

— Може да са били котки — каза Джени. — Няколко котки. Те обичат да се разхождат по такива пасажи.

— Не смятам, че бяха котки.

— Възможно е. Няколко котки горе по гредите. И една или две долу на пода, покрай стените, където си забелязала нещо.

— Изглеждаше ми по-голямо от котка. Доста по-голямо — каза нервно Лайза.

— Добре, може и да не са били котки. Най-вероятно е нямало нищо. От възбудата е. Нервите ни са опънати. — Тя въздъхна. — Хайде да проверим дали задната врата на пекарнята е отворена. Нали това се върнахме да проверим — помниш ли?

Те се отправиха към задната врата на пекарнята, но неколкократно поглеждаха назад към отвора на тунела.

Сервизната врата на пекарнята не бе заключена и зад нея бе светло и топло. Джени и Лайза пристъпиха в едно дълго тясно помещение, използвано за склад.

Вътрешната врата водеше от склада към огромна кухня, която ухаеше приятно на канела, брашно, орехи и екстракт от портокали. Джени пое дълбоко въздух. Апетитните ухания, които се носеха от кухнята, бяха така домашни, така естествени, така остро и успокоително напомнящи за нормалния живот, че напрежението й се стопи.

Пекарнята бе добре обзаведена с двойна мивка, хладилно помещение, няколко фурни и огромни емайлирани бели хладилни шкафове, машина за месене на тесто и голямо разнообразие от други уреди. Средата на стаята бе заета от дълг и широк тезгях, основното място за работа; единият му край бе покрит с блестяща неръждаема стомана, а от другия имаше месарски плот. Металната част на тезгяха — която бе по-близо до вратата на склада, откъдето Джени и Лайза влязоха — бе отрупана с тенджери, тави за сладки и тарталетки, разни тигани, форми за пай и други приспособления, всичко много чисто и блестящо. Цялата кухня лъщеше.

— Няма никой — каза Лайза.

— Така изглежда — отвърна Джени и продължи с повишен дух навътре в кухнята.

Ако Сантини бяха избягали, а Джейкъб и Айда бяха пощадени, може би не всички в града бяха мъртви. Може би…

О, Господи.

От другата страна на натрупаните кухненски съдове, по средата на месарския плот, лежеше голям разточен кръг тесто. Две ръце държаха точилката. Две отрязани човешки ръце.

Лайза отстъпи към металния шкаф с такава сила, че нещата вътре шумно издрънкаха.

— Какво по дяволите става тук? Какво?

Привлечена от болезнен интерес и неудържимо желание да разбере какво се е случило, Джени се доближи до тезгяха и сведе поглед към отрязаните ръце, разглеждайки ги със смесено чувство на отвращение и неверие — страхът й се изостри като острие на бръснач. Ръцете не бяха насинени или подпухнали; цветът им бе естествен, все пак някак сивкав. Кръвта — първата кръв, която бе видяла досега — от неравно отрязаните китки бе оставила блестящи следи по непочистения от брашното плот. Ръцете бяха силни; по-точно — били са някога силни. Груби пръсти.