Дийн Кунц: Древният враг

За пръв път Джени разбра, че тя беше моделът за подражание на Лайза. С очи, глас, ръце и израз на лицето, Лайза разкриваше по хиляди неуловими начини уважението и възхищението си от Джени много повече, отколкото си представяше. Държанието на момичето казваше нещо, което трогна дълбоко Джени: Обичам те, дори нещо повече, харесвам те и се гордея с теб; мисля, че си страхотна и ако имаш търпение, аз ще те направя горда и щастлива, че съм ти сестра.

Осъзнаването, че заема такова високо място в пантеона на Лайза, бе изненадващо за Джени. Поради разликата в годините и понеже Джени почти не се бе връщала у дома откакто Лайза бе навършила две години, тя смяташе, че е напълно непозната на момичето. Бе едновременно поласкана и притеснена от новия обрат в отношенията им.

— Зная, че мога да разчитам на теб — увери тя момичето. — Винаги съм смятала, че мога.

Лайза се усмихна стеснително. Джени я прегърна.

За момент Лайза силно се притисна към нея и когато се разделиха, каза:

— Е, успя ли да разбереш какво става тук?

— Нищо съществено.

— Телефонът не работи, а?

— Не.

— Значи не работят из целия град.

— Вероятно.

Те тръгнаха към вратата и излязоха навън на каменните плочи на тротоара.

Оглеждайки пустата улица, Лайза каза:

— Всички са мъртви.

— Не може да сме сигурни.

— Всички — тихо и мрачно настоя момичето. — Целият град. Всичките. Усещам го.

— Сантини ги нямаше, не бяха мъртви — напомни й Джени.

Докато те двете с Лайза бяха в кантората на шерифа, над планините се бе издигнала нащърбената луна. По онези места, които уличните лампи и светлините на витрините не можеха да осветят, сребристата й светлина рисуваше неясни форми. Но не разкриваше нищо. Напротив, падаше като воал, обгърнал някои предмети по-силно от други, осветявайки само малка част от тях, и като всеки воал успяваше да придаде много повече мистичност и тайнственост на нещата наоколо, отколкото ако тънеха в пълен мрак.

— Гробище — каза Лайза. — Целият град е едно гробище. Не може ли просто да се качим в колата и да потърсим помощ?

— Знаеш, че не можем. Ако една заразна болест…

— Това не е заразна болест.

— Не можем да сме напълно сигурни.

— Аз съм. Сигурна съм. А и ти освен това каза, че почти си го установила.

— Но докато има някаква вероятност, дори и най-нищожна, ние трябва да останем под карантина.

Лайза изглежда забеляза най-после оръжието.

— Това на помощник-шерифа ли е?

— Да.

— Зареден ли е?

— Стрелял е три пъти, но в барабана са останали три патрона.

— В какво е стрелял?

— Бих искала да зная.

— Ще го задържиш ли? — попита Лайза и потръпна.

Джени погледна към револвера в дясната си ръка и кимна.

— Предполагам, че би трябвало.

— Добре. Но това не го е спасило, нали?

Тръгнаха по Скайлайн роуд, през редуващите се сенки и жълта светлина от уличните лампи, мрака и бледата лунна светлина. От лявата страна, на равни разстояния бяха засадени дървета. От дясната минаха покрай магазин за подаръци, малко кафене и ски-магазина на Сантини. Надничаха през витрините на всяко заведение, търсейки признаци на живот, но не откриваха никакви.

Надничаха и в къщите с лице към улицата. Джени изкачваше стъпалата пред всяка къща и звънеше на вратата. Никой не й отваряше, дори в онези къщи, чиито прозорци светеха. Тя помисли да пробва дали някои от вратите не са отключени и да влезе вътре, но се отказа, защото подозираше, също както и Лайза, че обитателите (ако изобщо ги намереха) щяха да са в същото нелепо състояние, както Хилда Бек и Пол Хендерсън. Джени искаше да открие живи хора, оцелели, очевидци. Не можеше да научи нищо повече от труповете.

— Тук наблизо има ли ядрен завод? — попита Лайза.

— Не. Защо?

— Голяма военна база?

— Не.

— Помислих, че може би… радиацията.

— Радиацията не убива така внезапно.

— А силен пристъп на радиация?

— Жертвите нямаше да са в този вид.

— А в какъв?

— Щеше да има обгаряния, мехури, поражения.

Стигнаха до козметичния салон Лъвли Лейди, където Джени подстригваше косата си. Беше пуст, както винаги в неделя. Джени се запита какво ли се бе случило с Мадж и Дани, собствениците на салона. Тя обичаше Мадж и Дани. Молеше се на Бога да са били извън града този ден, на гости на приятелите си в Маунт Ларсън.

— Отрова? — попита Лайза, когато се отдалечиха от козметичния салон.

— Как би могъл целият град да бъде отровен наведнъж?