Дийн Кунц - Древният враг

— Каквото или който и да е, по дяволите, ще го заловя. Ще го накарам да си плати за всичко сторено тук — каза непреклонно той.

След като излезе от католическата църква, издирващият екип на Франк Отри премина през три пусти къщи. Четвъртата не бе празна. Откриха Уендел Хълбъртсън, учител в гимназията на Санта Майра, който бе предпочел да живее горе в планината, в къщата на покойната си майка. Само преди пет години Горди бе посещавал часовете му по английски. Учителят не бе посинял и издут като останалите трупове: беше се самоубил. Подпрял се в ъгъла на стаята си, той бе пъхнал в устата си дулото на 32-калибровия си автоматичен пистолет и бе дръпнал спусъка. Явно смъртта от собствената му ръка е била за предпочитане пред онова, което то е възнамерявало да му стори.

След напускането на дома на Бишоф, Брайс преведе групата си през още няколко къщи, без да открият никакви трупове. После, в петата къща откриха възрастна двойка, заключени в банята. Бяха се опитали да се скрият и заключат от своя убиец. Жената бе просната във ваната. Мъжът бе паднал на пода.

— Бяха мои пациенти — каза Джени. — Ник и Мелина Папандракис.

Тал записа имената им в списъка на умрелите.

Също както Харълд Ордни и неговата съпруга в хотел Кендълглоу, Ник Папандракис се бе опитал да остави съобщение с името на убиеца. Беше взел йод от аптечката и бе писал с него по стената. Не бе успял да завърши дори една дума. Имаше само две букви и част от трета:

PRC

— Може ли някой да разбере какво се е опитвал да напише? — попита Брайс.

Един по един всички се вмъкнаха в банята, прескочиха тялото на Ник Папандракис и хвърлиха поглед върху оранжево-кафявите букви на стената, но никой не можа да предложи някаква идея.

Куршуми.

Подът в кухнята на съседната на Папандракис къща бе осеян с изразходвани куршуми. Не цели патрони. Просто десетки оловни сачми без медните им гилзи.

Фактът, че нямаше изхвърлени гилзи никъде из помещението показваше, че тук не бяха стреляли. Не миришеше на барут. Нямаше дупки от куршуми по стените или по шкафовете.

Просто навсякъде по пода имаше куршуми, сякаш появили се загадъчно от нищото.

Франк Отри събра пълна шепа от сиви метални парчета. Той не беше експерт по балистика, но беше странно, че никой от куршумите не бе разкъсан или силно деформиран; това му позволи да види, че бяха от различни оръжия. Повечето от тях — десетки — изглежда бяха от вида и калибъра на боеприпасите, с каквито стреляха автоматите, с които бяха въоръжени войниците на генерал Копърфилд.

Не са ли това куршуми от автомата на сержант Харкър? — питаше се Франк. Не са ли това патроните, които Харкър изстреля в убиеца си в хладилната камера за месо в супермаркета „Джилмартин“?

Франк се намръщи, смутен.

Пусна куршумите и те изтракаха на пода. Събра няколко други от плочките на пода. Имаше един 22-и калибър и един 32-и, още един 22-и и един 38-и калибър. Имаше и много ловни сачми.

Взе един 45-калибров куршум и го заразглежда с особен интерес. Беше точно като боеприпасите на собствения му револвер.

Горди Брогън приклекна до него.

Франк не го погледна. Продължи напрегнато да се взира в куршума. Бореше се с някаква мрачна мисъл.

Горди събра няколко куршума от плочките на пода.

— Изобщо не са деформирани.

Франк кимна.

— Трябва да са ударили нещо — каза Горди. — Така че трябва да са деформирани. Поне някои, във всеки случай. — Той замълча, после продължи: — Хей, къде се отнесе? За какво мислиш?

— Пол Хендерсън. — Франк държеше 45-калибровия куршум пред лицето на Горди. — Пол е изстрелял три такива миналата нощ, в полицейския участък.

— Към убиеца си.

— Да.

— Е и?

— Имам идиотското предчувствие, че ако поискаме балистична експертиза, ще открият, че са от револвера на Пол.

Горди премигна.

— И — продължи Франк — също така смятам, че ако потърсим из купчината на пода, ще открием още два точно като този. Не само още един, разбираш ли, и не още три. Само още два с абсолютно същите белези като този тук.

— Искаш да кажеш… същите три, които Пол е изстрелял миналата нощ.

— Да.

— Но как са попаднали тук?

Франк не отговори. Вместо това стана и натисна копчето на радиотелефона.

— Шерифе?

Гласът на Брайс Хамънд се чуваше глухо от малкия говорител.

— Какво има, Франк?

— Все още сме в къщата на Шефилд. Май ще е по-добре да дойдете. Има нещо, което трябва да видите.

— Още трупове?

— Не, сър. Ъ-ъ… нещо странно.

— Ще дойдем — отвърна шерифът.