Дийн Кунц - Зимна луна

Тоби изскубна ръката си от неговата и баща му остана само с празна ръкавица.

— В какви тела?

Малкото личице не изразяваше никакви чувства. То беше спокойно и застинало като маска и въпреки това думите излизаха от устата на момчето с леденостудена ярост. Джак имаше зловещото чувство, че разговаря с кукла на вентрилоквист, по която се разминаваха дървените черти с тона на думите.

— В какви тела?

Това не беше Тоби. Изобщо не беше той.

Що за глупости. Разбираше се, че беше Тоби. Кой друг да е?

Някой, който говореше чрез Тоби.

Налудничава мисъл, странна. Чрез Тоби?

Коленичил тук, в гробището, вперил поглед в очите на сина си, Джак престана да вижда празнотата на огледало, макар че си даваше сметка за своето изплашено двойно отражение. Не виждаше обаче и детска невинност или друго познато му качество. Възприемаше — или си въобразяваше, че е така някакво друго присъствие, нещо по-малко и в същото време повече от човек. Странно присъствие, надхвърлящо рамките на неговото разбиране, гледащо го от очите на Тоби.

— В какви тела?

Джак не можеше да преглътне. Устата му беше пресъхнала, а езикът — залепен. Изведнъж му стана много по-студено. Имаше чувството, че се вледенява.

Никога не беше усещал подобно нещо преди. По-прагматичната и циничната част от него мислеше, че се държи смешно, истерично и че позволява да бъде повлиян от някакво първобитно суеверие — и всичко това, защото не искаше да приеме мисълта, че Тоби има психически проблеми и е объркан. От друга страна, именно примитивната природа на възприятието го убеждаваше, че в тялото на сина му има чуждо присъствие: чувстваше го на първично ниво, по-дълбоко отколкото беше чувствал нещо преди. Но убеждението беше по-сигурно, отколкото ако беше стигнал до него с помощта на разума. Дълбок и непогрешим животински инстинкт, сякаш беше доловил миризмата на феромоните на врага. Тръпки го побиваха от вибрацията на нечовешката аура.

Стомахът му се сви от страх. По челото му изби пот, кожата му настръхна.

Искаше му се да грабне Тоби, да затича надолу по хълма към къщата и да го откъсне от влиянието на съществото, което го беше обладало. Призрак, демон, древен индиански дух? Не, това беше смешно. Но нещо друго, по дяволите. Нещо. Той се поколеба, отчасти, защото беше прикован от видяното в очите на момчето, отчасти, защото се страхуваше, че ако наруши насила връзката между Тоби и нещото в него, така по някакъв начин ще нарани детето, може би ще го увреди психически.

В което нямаше много смисъл, никакъв смисъл. Но така или иначе нищо от ставащото нямаше разумно обяснение и смисъл. Моментът и мястото бяха по-характерни за сън, отколкото за реалността.

Гласът беше на Тоби, да, но не и обичайният му начин на говорене: „В какви тела те са си отишли от тук?“

Джак реши да отговори. Все още държащ празната ръкавица на Тоби, той интуитивно усещаше, че трябва да се хване на играта или синът му ще остане кух и празен като ръкавицата, като една изстискана черупка на момче, форма без съдържание. Любимите му очи ще бъдат празни завинаги.

И колко ненормално беше това нещо? Умът му трескаво заработи. Сякаш се намираше на ръба на бездна и губеше равновесие. Може би в крайна сметка той беше сломеният?

Каза:

— Н-на тях не са им трябвали телата. Нали знаеш? В рая на никого не му трябва тяло.

— Но те са тела — възрази тайнствено Тоби-образното нещо.

— Тела са.

— Вече не. Сега са духове.

— Не разбирам.

— Напротив. Души. Душите им са отишли в Рая.

— Тела са.

— Отишли са в Рая да бъдат с Господ.

— Тела са.

Тоби гледаше през него. Дълбоко в очите на детето обаче нещо мърдаше като димна спирала. Джак усещаше, че нещо съсредоточено го наблюдава.

— Тела са. Кукли са. Какво друго?

Джак не знаеше какво да отговори.

Вятърът беше много студен, сякаш беше издухал някой ледник по пътя си насам.

Тоби-образното нещо се върна към първия въпрос:

— Какво правят те там долу?

Джак погледна към гробовете, после в очите на момчето и реши да бъде откровен. Той всъщност не говореше с малко дете, затова нямаше нужда да използва евфемизми. Или пък беше полудял и разговорът, както и нечовешкото създание, бяха негови халюцинации. Така или иначе, каквото и да кажеше, нямаше да има голямо значение:

— Те са мъртви.

— Какво е мъртви?

— Те са. Тези хора, които са погребани там.

— Какво е мъртви?

— Безжизнени.

— Какво е безжизнени?

— Без живот.

— Какво е живот?