Дийн Кунц - Зимна луна

В кухнята миришеше на чисто и свежо. Нямаше никакви буци суха пръст на пода.

Беше почти разочарована. Не й се искаше да се доверява на версиите, които витаеха във въображението й, но фактите не подкрепяха никакво друго обяснение.

С въображение или не, тя не можеше да се отърве от чувството, че е под наблюдение. Затвори капаците на кухненските прозорци.

„Стегни се, Хедър — помисли си тя. — Имаш още петнайсет години, докато остарееш. Няма никаква причина за подобни чудати настроения.“

Мислеше да чете, но беше твърде превъзбудена, за да се съсредоточи върху книгата. Трябваше да се заеме с нещо. Докато си вареше кафе, Хедър разгледа съдържанието на хладилната камера. Там имаше половин дузина замразени вечери-полуфабрикати, пакет кренвирши, две кутии царевица, една кутия зелен фасул, две моркови и плик с боровинки. Никоя от тези храни не беше разопакована от Едуардо Фернандес и те можеха да ги използват.

На долния рафт под кутия с вафли и парче бекон тя откри запечатан найлонов плик с жълта хартия в него. Найлонът беше загубил прозрачността си от леда, но тя смътно забеляза написани на ръка редове на първата страница.

Отпечата плика, но тогава се поколеба. Да съхраняваш бележник на такова особено място беше равнозначно на това да го криеш, Фернандес сигурно е смятал съдържанието на написаното за важно и много лично, а на Хедър не й се искаше да нарушава тази интимност. Макар че човекът си беше отишъл, той беше техният дарител, който радикално промени живота им. Затова заслужаваше уважение и почит.

Прочете първите няколко думи в горната част на страницата — Името ми е Едуардо Фернандес — и се увери, че и останалото е написано от Фернандес и представляваше дълъг документ. Над две трети от жълтите страници бяха изпълнени с красив ръкописен почерк.

Тя успя да устои на любопитството си и сложи бележника върху хладилника. Щеше да го даде на Пол Йънгблъд, когато отново го видеше. Адвокатът беше най-близкият човек на Фернандес и поради упражняваната от него професия беше посветен в тайните на стареца. Ако съдържанието на бележника беше важно и лично, само Пол имаше правото да го научи.

Хедър свърши с прегледа на замразените храни. Наля си чаша кафе и седна до кухненската маса. Започна да прави списък на необходимите покупки. Сутринта щяха да отидат с колата до Игълс Руст и да напълнят не само хладилника, но и наполовина празните рафтове в килера. Искаше да се подготви добре, ако се окажеха в блокадата на дълбокия сняг за неопределен период от време през започналата зима.

Спря с правенето на списъка, за да напише бележка, с която напомняше на Джак да насрочи час за следващата седмица в сервиза на Паркър за монтирането на снегорин в предната част на експлоръра.

Първоначално, докато отпиваше от кафето и съставяше списъка, тя беше нащрек за всякакви особени звуци. Задачата, с която се беше заела обаче, беше толкова житейска и рутинна, че това постепенно я успокои. След известно време неспокойството й премина.

В съня си Томи тихо стенеше.

Той казваше: „Махай се, иди си… махай се…“

След като замълча за малко, той рязко отхвърли завивките и стана от леглото. В слабата светлина на нощната лампа бледожълтата му пижама изглеждаше като напоена с кръв.

Стоя така до леглото, полюшвайки се сякаш в ритъма на музиката, която само той можеше да чуе.

„Не — прошепна той, не с тревога, а с равен глас, лишен от емоции. — Не…не…не…“

Отново притихнал, той отиде до прозореца и се загледа в нощта.

В горната част на двора, сгушена между боровете в края на гората, къщата на прислугата светеше. Странна светлина, синя като газов пламък, струеше от процепите в дървените капаци, които покриваха прозорците, от предната врата и дори от комина на камината.

„А!“ — възкликна Тоби.

Светлината не беше постоянна, а мъждукаше и трептеше. Дори и най-тънките лъчи бяха толкова ярки, че взирането в тях беше болезнено. Понякога обаче те бяха толкова бледи, сякаш всеки момент щяха да изгаснат. Дори и най-ярката им светлина вледеняваше.

Тоби гледа дълго.

Накрая светлината угасна. В къщата на прислугата отново стана тъмно.

Момчето се върна в леглото.

Нощта премина.

Събота сутринта започна със слънчева светлина. От северозапад подухна студен вятър и от време на време в небето над залесените Скалисти планини се виеха ята от черни птици. Те се спускаха надолу и на изток като че бягаха от кръвожаден хищник.