Дийн Кунц - Зимна луна

Спря да бяга. Внезапно осъзна, че в крайна сметка не трябва да търси дара, защото се намира в негово присъствие, в дома на радостта, двореца на мира, царството на просветлението. Всичко, което трябваше да направи, беше да го пусне в себе си, да отвори врата в самата себе си и да го пусне, да го пусне. Да се отвори за неподправената радост, рай, рай, рай. Да се отдаде на удоволствието и щастието. Искаше го, наистина толкова силно го желаеше, защото животът беше тежък, когато не трябваше да е такъв.

Но една упорита част от нея се възпротиви на дара, някаква изпълнена с омраза и гордост част от нейното цялостно Аз. Тя усети разочарованието на този, който искаше да й даде този дар, Дарителят в мрака. Почувства разочарование и може би гняв. Затова тя каза: „Съжалявам, много съжалявам.“

Дарът — радостта, мирът, любовта, удоволствието — притисна тялото й с невероятна сила, брутална и безмилостна. Тя почувства, че може да бъде смачкана от натиска. Тъмнината около нея стана тежка като че тя лежеше дълбоко на дъното на необятно море. То обаче беше много по-плътно и тежко от водата. Обкръжаваше я отвсякъде притискаше я и я задушаваше. Трябваше да се предаде, безполезно беше да се съпротивлява. Трябваше да го пусне в себе си, подчинението беше мир, подчинението беше радост, рай, рай. Отказът да се подчини щеше да означава болка, далеч по-силна и жестока, отколкото можеше да си представи, разочарование и агония, каквито имаше само в ада. Трябваше да се подчини, да отвори вратата към себе си, да го пусне, да го приеме, да познае мира и спокойствието. То блъскаше по душата й, удряше страшно и неудържимо, блъскаше и блъскаше: Пусни го вътре, пусни го вътре, вътре, вътре, вътре. ПУСНИ… ГО… ВЪТРЕ.

Изведнъж тя откри тайната врата в самата нея, пътя към радостта, входа към вечния покой. Грабна дръжката и я завъртя, после дръпна навътре, трепереща в очакване. През бавно разширяващия се процеп видя фигурата на Дарителя. Беше блестяща и черна. С виещи се и бързи пипала. Той триумфираше. Студенина на прага. Затвори вратата, затвори вратата, затвори вратата…

Хедър подскочи и мигновено се разсъни. Отметна завивките и се изправи на крака с едно плавно и трескаво движение. Сърцето й продължаваше да бие силно и тя си пое въздух.

Сън, само сън. Но никой друг неин сън не беше толкова напрегнат.

Може би нещото отвъд вратата я беше последвало и в реалния свят.

Налудничава мисъл. Но не можеше да се освободи от нея. С леко хриптене тя заопипва в тъмното за нощната лампа.

Накрая я намери и я включи. Когато светна, не видя никакви кошмарни създания. Само Джак: заспал по корем, с обърната настрани глава и тихо похъркваш.

Тя успя да възвърне нормалното си дишане, въпреки че сърцето й продължи да бие силно. Беше потна и не можеше да спре да трепери. Исусе.

Тъй като не искаше да буди Джак, Хедър изгаси лампата и потръпна, когато около нея отново настъпи мрак.

Седна на ръба на леглото с намерението да остане така, докато сърцето й се успокои и тя спре да трепери. После щеше да облече халата върху пижамата, да слезе на долния етаж и да чете до сутринта. Според светещите зелени цифри на електронния часовник беше 3.09 часа през нощта, но тя едва ли щеше да е в състояние отново да заспи. Изключено. Сигурно нямаше да може да заспи дори утре вечер.

Ясно си спомняше блестящото виещо се създание на прага и лютия студ, който излъчваше то. Усещането за сковаващия студ се беше загнездило в нея. Отвратително. Почувства се омърсена отвътре — там, където никога нямаше да може да измие петното. Реши, че има нужда от горещ душ, и стана от леглото.

Отвращението й постепенно премина в гадене.

В тъмната баня тя беше обзета от сухо парене и пристъпи на повръщане, които оставяха в устата й горчив вкус. Запали лампата, взе шишето с тоалетната вода и прогони горчивината от устата си. После наплиска лицето си със студена вода.

Седна на ръба на ваната и изтри лицето си с хавлия. Докато чакаше да възвърне спокойствието си, се опита да си обясни защо някакъв си сън ще има подобно силно въздействие върху нея.

След няколко минути, когато се съвзе, тя се върна в спалнята.

Джак все още похъркваше тихо.

Халатът й беше сгънат върху фотьойл от времето на кралица Ана. Взе го, тихо излезе от стаята и затвори вратата. В коридора го облече и завърза колана.

Макар че възнамеряваше да слезе долу, да си свари кафе и да чете, тя се отправи към стаята на Тоби в края на коридора. Колкото и да се опитваше, Хедър не можеше да разграничи напълно страха от кошмара и притеснението й започна да се насочва върху нейния син.