Дийн Кунц - Зимна луна

Мястото, проектирано да побере дванайсет надгробни плочи, беше заето само от три. Куотърмас, Томи и Маргарит.

В съответствие с последната воля на продуцента надписът на първия монумент гласеше:

„Тук лежи Стенли Куотърмас, починал преди да му дойде времето, защото трябваше да работи с адски много актьори и сценаристи“.

Отдолу следваха датите на неговото раждане и смърт. Когато самолетът му се разби, той беше на шейсет и шест. Въпреки това, дори и да беше на петстотин години, той пак би твърдял, че животът му е бил твърде кратък. Той беше човек, който се радваше на живота с цялата си огромна енергия и страст.

На надгробните плочи на Томи и Маргарит нямаше хумористични епитафии. Само „обичан син“ и „обичана съпруга“. И двамата много липсваха на Едуардо.

Най-тежкият удар за него беше смъртта на сина му, който беше убит, изпълнявайки задълженията си преди малко повече от година. Беше на трийсет и две години. Поне Едуардо и Маргарит се бяха радвали на дълъг съвместен живот. За един мъж беше ужасно да надживее собственото си дете.

Искаше му се сега да са отново с него. Това желание често го спохождаше и фактът, че нямаше никакви шансове то да се изпълни, обикновено го караше да изпада в меланхолия, от която трудно излизаше. В най-добрия случай, копнеейки да види отново съпругата си и сина си, той се потапяше в спомени, като възкресяваше най-щастливите си дни от отминалите години.

Този път обаче познатото желание не го обсеби, защото беше обладан от страха. Леденият вятър сякаш свиреше през гръбначния му стълб, като че той беше кух.

Ако сега се обърнеше, нямаше да се изненада, ако видеше някого. Беше сам.

Небето беше синьо, като и последните облаци бяха изчезнали от северния хоризонт. Обаче все още беше хладно. Той спусна ръкавите си и ги закопча.

Когато отново погледна към надгробните плочи, въображението му беше изпълнено от образите на Томи и Маргарит. Не като живи, а като лежащи в ковчезите: разлагащи се, нападнати от червеи, с кухи очни орбити. Устните им бяха изчезнали и на тяхно място се мъдреха усмивки с жълти зъби. Едуардо се разтрепери неконтролируемо, убеден, че земята пред гранитните плочи всеки миг ще се разтвори, че съсухрените им и обезобразени ръце ще се протегнат от пръстта, а после ще се покажат и техните лица, техните безоки лица.

Той се отдръпна от гробовете, но отказа да избяга. Беше твърде стар, за да вярва в призраци или зомбита.

Мъртвата кафява трева и затоплената от пролетта земя не помръднаха. След известно време той спря да я чака да помръдне.

Когато възвърна пълния си контрол, той мина покрай ниските колони и излезе от гробището. През целия път до къщата искаше да се обърне и да погледне назад, но не го направи.

Влезе в къщата през задната врата и я заключи. Обикновено изобщо не заключваше вратите.

Макар че беше време за обяд, нямаше апетит. Вместо това си отвори бутилка бира „Корона“.

На ден пиеше по три бири. Имаше дни, в които изобщо не пиеше. Макар че напоследък подобно нещо не се беше случвало. Напоследък той обръщаше повече от три бутилки на ден.

По-късно следобед, докато седеше на фотьойла в хола, опитваше се да чете Томас Уолф и отпиваше от третата бутилка „Корона“, той реши, че преживяното на гробищата е било ясно предзнаменование. Предупреждение. Но предупреждение за какво?

Април също мина, но феноменалното явление в гората не се повтори. Едуардо обаче стана още по-напрегнат. Всеки от предишните инциденти започваше, когато луната се намираше в една и съща фаза — първата четвърт. Това астрономическо условие, изглежда, наближаваше, тъй като през останалата част от април луната растеше и намаляваше без никаква промяна. Лунният цикъл може би нямаше нищо общо със странните събития — при все това си оставаше календарът, по който той се ориентираше и ги очакваше отново.

Още през нощта на първи май, която започна с новолуние, той спа с дрехите. Пистолетът му се намираше в мек кожен кобур на нощното шкафче. До него лежаха дискменът и слушалките. В дискмена беше сложен дискът с албума на „Уормхарт“. Под леглото беше скрита дванайсетзарядната едрокалибрена пушка „Ремингтън“ и при необходимост бързо можеше да я грабне. Видеокамерата беше заредена с нови батерии и празна касета. Той беше готов да действа бързо.

През нощта се събужда няколко пъти, но тя мина без инциденти.

Той и не очакваше неприятности преди ранните сутрешни часове на четвърти май.