Дийн Кунц - Зимна луна

Интересното беше, че вече не усещаше студения въздух. В същото време не забелязваше и да е горещо около тайнственото сияние. Нито му беше топло, нито студено.

Не чувстваше и земята под краката си. Никакво усещане за земно притегляне, тежест или умора в мускулите. Може би се носеше във въздуха като облак.

Зимните миризми вече не съществуваха за него. Едва доловимият и подобен на озон аромат на снега беше изчезнал.

Изчезнал беше свежият мирис на боровата гора, която беше точно пред него. Изчезнала беше киселата миризма на студената му пот.

Не усещаше никакъв вкус. Това беше най-странното. Преди не си беше давал сметка, че вкусът в устата му постоянно се променя дори и без да яде. Сега имаше само една празнота. Нито сладко, нито кисело. Нито солено, нито горчиво. Дори не беше празнота. Нещо по-силно. Нищо. Nada.

Пораздвижи устата си, усети слюнката, но въпреки това нямаше никакъв вкус.

Всичките му сетивни възприятия, изглежда, бяха фокусирани единствено върху призрачната светлина, излъчвана от дърветата, и върху дразнещия непрекъсващ звук. Вече не чувстваше с тялото си звуковите кънтящи вълни. По-скоро сега звукът идваше отвътре, излизаше от него също както от дърветата.

Внезапно се озова в гората върху земя, която светеше като разтопена лава. Вътре във феномена-аномалия. Погледна надолу и видя, че сякаш е стъпил върху стъклена плоскост, под която бушува огън в дълбоко като бездна море. Необятните размери на тази бездна го накараха панически да извика. Ала от гърлото му не излезе дори тих шепот.

Обзет от страх, съмнение и любопитство, Едуардо се вгледа в краката и в тялото си. Видя, че кехлибарената светлина струи и от него, като беше примесена с червени пръски. В момента беше човек от друг свят, изпълнен с неземна енергия, или свещен индиански дух, слязъл от високите планини в търсене на древните народи, някога властвали над обширната пустош на Монтана, но отдавна забравени: сиукси, шайени, асинибоан, кроу.

Повдигна лявата си ръка, за да я разгледа по-добре. Кожата беше прозрачна, плътта пропускаше светлината. Отначало видя костите на китката и пръстите си — добре очертани сиво-червени форми в субстанцията от разтопена лава, от която сякаш беше направен. После, докато гледаше, костите също станаха прозрачни. Той заприлича на стъклен човек, без никакви субстанции в него. Беше се превърнал в прозорец, през който се виждаше неземният огън. Също както земята под него беше прозорец, също като камъните и дърветата.

Звуковите вълни и електронният вой идваха от огнените пламъци и станаха още по-настойчиви. Също като през онази мартенска нощ той имаше чувството, че някой или нещо напира да излезе от своя затвор, като се опитва да разчупи стена или бариера.

Нещо се опитваше да отвори със сила врата.

Той стоеше на пътя му.

На прага.

Обзе го някакво странно убеждение, че ако вратата се отвореше в момента, той щеше да се разпадне на атоми, все едно никога не беше съществувал. Щеше да се превърне във вратата. Непознат странник щеше да влезе през него, от огъня и през него.

„Исусе, помогни ми“ — помоли се той, макар че не беше вярващ.

Опита се да мръдне. Беше парализиран.

През вдигнатата му ръка, през цялото му тяло, през дърветата, камъните и пръстта огънят ставаше все по-малко кехлибарен и все по-червен, no-горещ, изцяло червен, ален, кипящ. Изведнъж беше изпъстрен със синьо-бели вени, които контрастираха на ярката светлина, характерна за ядрото на някоя звезда. Зловещите пулсации се усилваха и експлодираха, усилваха се и експлодираха, като тласъците на гигантски бутала, които бумтяха. Буталата на едни вечни двигатели, които движеха Вселената. Все по-силно и по-силно налягането се увеличаваше. Стъкленото му тяло вибрираше крехко като кристал. Налягането се усилваше, удряше, блъскаше. Огън и гръм, огън и гръм. Тъмнина. Тишина. Студ.

Когато се събуди, лежеше в гората, в светлината на лунния полумесец. Над него дърветата бдяха неподвижни и тъмни. Беше възвърнал отново всичките си сетива. Помириса озонната свежест на снега, боровите дървета, собствената си пот… и урината. Беше загубил контрола върху пикочния си мехур. Вкусът в устата му беше неприятен, но познат: кръв. В ужаса си или когато е паднал, сигурно е прехапал езика си. Очевидно странната врата в нощта не се беше отворила.

Още същата нощ Едуардо извади оръжията от шкафа в библиотеката и ги зареди отново. После ги подреди из цялата къща, така че винаги да му е под ръка някое от тях.