Дийн Кунц - Зимна луна

На следващата сутрин, четвърти април, той замина с колата за Игълс Руст. Обаче не отиде при шерифа. Все още не разполагаше с доказателства, с които да подкрепи разказа си.

Вместо това влезе в магазина „Кастърс Аллайънс“. Той се намираше в сграда от жълти тухли, построена около 1920 година. Блестящите високотехнологични и модерни стоки на витрините се вписваха така неуместно в постройката, Както примерно биха стояли маратонки на неандерталец от каменната ера. Едуардо купи видеокасетофон, видеокамера и половин дузина празни касети.

Продавачът беше дългокос младеж, който приличаше на Моцарт. Носеше джинси, каубойска риза с декоративни шевове, каубойска връзка на врата с тюркоазена брошка и ботуши. Продавачът не спираше да бърбори за неизброимите достойнства на избраната техника, като използваше толкова много жаргонни думи, че все едно говореше на чужд език.

Едуардо искаше само да запише и после да прегледа записа. Нищо повече. Не го интересуваше дали може да гледа един запис, докато прави друг, или дали проклетите чудесии могат да му сготвят вечеря, да му оправят леглото и да му направят педикюр.

В ранчото имаше телевизор, който можеше да хваща много канали. Малко преди смъртта си Куотърмас беше монтирал сателитна антена. Едуардо рядко гледаше телевизия, може би три или четири пъти в годината, но знаеше, че телевизорът работи.

От магазина отиде в библиотеката. Там взе за четене романи от Робърт Хайнлайн и Артър Кларк и сборник с разкази от Х. П. Лавъркрафт, Алджърнън Блекууд и М. Р. Джеймс.

Чувстваше се еднакво глупаво, като да беше избрал някои от уж документалните блудкави четива за Снежния човек, чудовището от Лох Нес, изчезналия континент Атлантида, Бермудския триъгълник или историята за фиктивната смърт на Елвис Пресли и смяната на пола му. Очакваше библиотекарката да му се усмихне подигравателно или поне да го погледне със съжаление, но тя му предложи книгите сякаш нямаше нищо ненормално в това, че се е спрял на този вид художествена литература.

След като мина и през супермаркета, той се върна в ранчото и разопакова покупките си.

Трябваха му два дни и повече бира, отколкото обикновено си позволяваше, за да разучи как работи видеосистемата. Проклетата техника имаше повече копчета, превключватели и надписи, отколкото в пилотската кабина на въздушен лайнер. В определени моменти му се струваше, че производителите са усложнили своя продукт просто така заради самото усложнение. Инструкциите сякаш бяха написани от някого, за когото английският беше втори език. По всяка вероятност това си беше самата истина, защото както видеокасетофонът, така и видеокамерата бяха японски.

„Или аз започвам да страдам от слабоумие — измърмори веднъж той от отчаяние — или светът отива по дяволите.“

А може би и двете.

Времето се затопли no-скоро от обикновено. Април си беше предимно зимен месец по тези географски дължини и ширини, но тази година дневните температури се повишиха до четири градуса над нулата. Натрупалият се сняг започна да се топи, а бълбукащите потоци и реки запълниха коритата си.

Нощите останаха спокойни.

Едуардо изчете повечето от книгите, които беше взел от библиотеката. Блекууд и Джеймс пишеха в стил, който беше доста по-изискан, отколкото той беше свикнал да чете. Те се спираха повече на атмосферата и по-малко на същността.

Двамата бяха майстори на разказите с призраци и той не можа да устои на изкушението да им повярва и да се потопи в техните произведения.

Ако Адът съществуваше, той мислеше, че неизвестната материя, която се опита да отвори врата в нощта, беше възможно да е някоя прокълната душа или демон, опитващ се да избяга от царството на огъня. Но в това се състоеше противоречието: той не вярваше в съществуването на Ада, не и като някакво карнавално натруфено царство на злото, каквото го обрисуваха в евтините филми и книги.

За негова изненада Хайнлайн и Кларк му се сториха забавни и провокативни. Все пак предпочиташе остротата на първия пред на места наивния хуманизъм на втория. В края на краищата и двамата имаха своите достойнства.

Не беше сигурен какво очакваше да открие в техните книги, което да му помогне да се справи с явлението в гората. Дали не се надяваше, че някой от тези автори е написал разказ за старец, който живее в изолирано място и осъществява контакт с нещо от друга планета? Ако наистина беше така, то той беше много далеч от отговора.

Така или иначе, по-вероятно беше странният огън и присъствието, което усещаше зад него, както и пулсиращият звук, да идват от Космоса, а не от Ада. Във Вселената съществуваха безброй планети, които обикаляха около звезди. На тях може би имаше необходимите условия за появата и развитието на живот. Това беше научен факт, а не фантазия.