Дийн Кунц - В капан

— Можеш и без да обуваш ботуш на здравия си крак. Остави патериците тук. Навън са безполезни. Ще трябва да се подпираш на мен. Дуфъс се размърда и изведнъж застана скован. Мег хвана здраво пушката и огледа кухнята.

Лабрадорът изръмжа глухо, но от плъховете нямаше и следа.

Мег отвори задната врата и леденият вятър се втурна вътре.

— Хайде, тръгвай, веднага.

Томи подскочи навън, подпирайки се с ръка на касата на вратата, а после продължи покрай стената на верандата. Кучето се изниза веднага след него. Мег ги последва и затвори вратата.

Хвана пушката с едната ръка, а с другата поддържаше Томи и му помагаше да прекоси верандата, да слезе по покритите със сняг стъпала, за да отидат на двора. Заради ледения вятър температурата сигурно беше под нулата. Очите и започнаха да сълзят, а лицето и се вкочани. Не беше спирала да си сложи ръкавици и сега студът прониза костите на ръцете и. Въпреки всичко Мег се чувстваше много по-добре навън, чувстваше се в безопасност. Не вярваше плъховете да ги последват, тъй като бурята беше много по-могъщо препятствие за малките гадини, отколкото за нея и Томи.

Заради виенето на вятъра над разпрострялата се шир, заради течението под стрехите и заради тракането на оголените клони на яворите не беше възможно да си говорят. Двамата с Томи мълчаливо напредваха, а Дуфъс ги следваше отблизо.

Въпреки че се подхлъзнаха на няколко пъти и едва не паднаха, с Томи стигнаха много по-бързо до плевнята, отколкото бе очаквала, и Мег натисна електрическия бутон, за да се вдигне вратата. Приведоха се и още преди повдигащата се бариера да е освободила изцяло входа, влязоха вътре. На слабата светлинка от единствената крушка те се запътиха право към джипа.

Мег измъкна ключовете си от джоба на палтото, отвори вратата към мястото до шофьора, бутна седалката назад и помогна на Томи да седне там, защото искаше да бъде близо до нея, макар че щеше да му бъде неудобно на това място. Когато се огледа за кучето, тя го видя застанало пред плевнята, на самия праг. Очевидно то не искаше да влезе при тях.

— Дуфъс, тук, веднага — извика.

Лабрадорът изскимтя. Докато изследваше тъмните сенки в помещението, скимтенето му се превърна в гърлено ръмжене.

Мег си спомни как, когато бе паркирала джипа, и се бе сторило, че някой я наблюдава, затова също огледа мрачните ъгли на приземния етаж и тъмното второ ниво, но никъде не видя белезникавите, гъвкави телца, нито издайническия ален блясък от очите на гризачите.

Вероятно Дуфъс беше прекалено предпазлив. Мег го разбираше, но те трябваше да тръгват. Тя му заповяда още по-строго:

— Дуфъс, ела тук, веднага!

Кучето колебливо влезе в плевнята, душейки въздуха и пода, после внезапно забърза и скочи на задната седалка на колата.

Мег я затръшна след него, заобиколи от своята страна и седна зад волана.

— Ще се върнем в „Биоломек“. Ще им кажем, че сме открили онова, което търсят.

— Какво му става на Дуфъс?

На задната седалка лабрадорът сновеше от единия страничен прозорец до другия, взирайки се навън към мрака в плевнята, скимтейки диво и нетърпеливо.

— Нищо, държи си се по кучешки.

Свит на седалката си, за да му е по-удобно на гипсирания крак, Томи изглеждаше по-малък от десетгодишен, изплашен и уязвим.

— Няма нищо — успокои го Мег. — Махаме се оттук.

Тя пъхна ключа в стартера и го завъртя. Нищо. Опита отново. Джипът не искаше да запали.

Край високата ограда в североизточната част на земите на „Биоломек“ Бен Парнъл се бе привел и изследваше малкия тунел, прокопан от плъховете в полузамръзналата земя. Няколко от подчинените му се бяха събрали около него и един от мъжете насочваше силния лъч на фенерчето си към малкия изкоп. За щастие дупката се намираше на място, където вятърът не навяваше сняг, и въпреки това пазачите я бяха забелязали едва при втората инспекция на периметъра. Стив Хардинг повиши глас, за да надвика воя:

— Мислиш ли, че са вътре, свити под земята?

— Не — отвърна Бен, а дъхът му правеше кръгчета в арктическия въздух. Ако мислеше, че плъховете са се свили в дупка под земята, нямаше да се привежда над нея, откъдето някой от тях можеше да изскочи.

„Враждебни — беше казал за тях Джон Ейкъф. — Невероятно враждебни.“

— Не, те не биха копали, за да си правят жилище. Излезли са от другата страна на оградата и вече отдавна ги няма.

Един висок младеж с яке на окръжното шерифство се присъедини към тях.

— Някой от вас да се казва Парнъл?