Дийн Кунц - В капан

Томи я викаше, а Дуфъс лаеше яростно.

Мег тичешком излезе от спалнята си. Толкова бързо заслиза по стълбите, че рискуваше да си счупи нещо.

Лабрадорът беше в коридора на първия етаж, стоеше широко разкрачен на яките си крака, навел ниско масивната си глава с дръпнати назад уши. Беше се втренчил напрегнато към кухнята и вече не лаеше, а ръмжеше заплашително, въпреки че трепереше от страх.

Мег ахна от облекчение, като намери Томи в хола, изправен с помощта на патериците си. Около него нямаше плъхове.

— Мамо какво става? Какво се е случило?

— Плъховете… мисля, че… знам, че са на „Биоломек“. Заради тях имаше блокада на пътя. Тях търсиха под колата онези мъже с фенерите и огледалата. — Тя огледа набързо стаята, следеше и най-слабото движение край стените и около мебелите.

— Откъде знаеш? — попита момчето.

— Видях ги. Ако ги видиш, и ти ще се убедиш.

Дуфъс остана в коридора, но Мег не се успокояваше от гърленото му ръмжене, отправено срещу кухнята. Знаеше, че кучето не може да се мери с плъховете. Лесно щяха да се справят с него, стига да са готови с атаката си.

Плъховете щяха да атакуват. Освен, че бяха генетично създадени, тези гадини се държаха различно от останалите плъхове. По природа плъховете бяха мършоядни, не ловци, и се размножаваха така успешно, защото се спотайваха в сенките, живееха безопасно в стените и каналите, и никога не се осмеляваха да нападнат някого, освен ако не бе напълно безпомощен — някой пияница, изпаднал в безсъзнание, или бебенце в люлка. Ала плъховете на „Биоломек“ бяха нагли и враждебни ловци. Планът им да откраднат амунициите и и да я обезоръжат си беше чиста подготовка за атака. С треперещ глас Томи попита:

— Ама като не са обикновени плъхове, тогава какви са?

Мег си спомни отвратителния уродлив череп, алените очи, дарени със зловещ интелект, белезникавите, закръглени и гадни тела. Затова само процеди:

— Ще ти кажа после. Хайде, слънчице, да се махаме оттук.

Можеха да излязат през входната врата, да заобиколят къщата и да минат през задния двор, за да стигнат в плевнята, в която бе паркиран джипът. Дуфъс смело ги поведе пред коридора към кухнята. Мег се движеше близо до Томи, хванала здраво дванайсеткалибровата пушка-помпа. Пет патрона в пълнителя, четири в джобовете и. Достатъчно ли бяха? Колко ли плъха бяха избягали от „Биоломек“? Шест? Десет? Двайсет? Трябваше да пести амунициите си, като се цели в по две-три гадини наведнъж. Ами ако нападаха на глутница? Тя трябваше да ги спре, преди да се докопат до нея или до Томи, дори и да нападнеха един по един, защото щом веднъж се покатереха върху нея или върху сина и, пушката щеше да бъде излишна, а те двамата щяха да разчитат единствено на ръцете си за защита срещу острите им зъби и нокти. Не можеха да се мерят дори с шест от огромните, безстрашни и умни плъхове, готови да им прегризат шиите.

С изключение на воя на вятъра и на тракането на снежните гранулки по прозорците в кухнята беше тихо. Шкафът стоеше отворен, както го беше оставила, ала по рафтовете не се промъкваха плъхове.

Това бе някакъв кошмар! Вече две години се опитваше да отглежда Томи без помощта на Джим. Беше загрижена да го възпита добре. Болестите и нараняванията на момчето я плашеха. Страхуваше се от това как ще се справи с неочаквана криза, но дори не и беше хрумвало нещо подобно на сегашното положение. Понякога я беше успокоявала мисълта, че двамата с Томи живеят в провинцията, където престъпленията не бяха проблем, понеже ако все още живееха в града, Мег щеше да има да се притеснява за още повече неща. Ала ето, че селската ферма „Каскада“ бе доказала, че може да бъде също толкова опасна, колкото всеки друг, разкъсван от престъпления метрополис.

— Сложи си якето — каза тя на Томи.

Ушите на Дуфъс щръкнаха. Той подуши въздуха. Огледа се, изучавайки рафтовете, хладилника и отворения шкаф под мивката.

С мозберга в дясната си ръка Мег промуши лявата в единия ръкав на палтото, както то си висеше на закачалката, премести пушката в лявата си ръка и с усилие напъха и дясната във втория ръкав. Нахлузи ботинките си с една ръка, защото с другата държеше оръжието.

Томи беше ококорил очи към капана за плъхове, който бе оставила на плота, същия, който беше извадила изпод мивката. Клечката, която плъховете бяха използвали, за да задействат механизма, все още си седеше между основата и стоманената рамка. Томи се намръщи.

Преди да започне да задава въпроси или да се замисля още по-дълбоко, Мег му каза: