Дийн Кунц: Входът за рая — платен

В очакване да оправдае думите на майка си за куража той се бори със себе си, за да се овладее. После, ако оживее, ще има цял живот време да се сърди и да свиква със самотата.

Постепенно намира сили, но не в спомена за нейното убийство, не в жаждата за мъст или справедливост, а в спомена за нейната любов, твърдост, за нейната желязна решителност. Той престава да хлипа.

Тишина.

Тъмнина в гората.

Поляната, която чака под лунната светлина.

От най-високите клони се дочува застрашителен шепот, който пълзи надолу по дърветата. Може би е само ветрецът, който е намерил празно пространство сред плетеницата от клони.

Истината е, че той не се бои от дивите животни в гората, а от убийците на майка си. Не се съмнява, че го преследват.

Щяха да са го хванали преди много време, но тази територия им е непозната. Както и на него.

И може би духът на майка му го закриля някъде отгоре.

Дори и тя да е тук в нощта, невидима за него, той не може да разчита на нея. Сам си е пазач и може да се надява само на ума и куража си.

Незабавно трябва да се отправи към поляната. Със сигурност рискува много. Миризмата на избуялата трева сменя тази на суровата пръст.

На запад теренът се спуска надолу. Земята е мека и върху тревата се стъпва лесно. Когато спира, за да погледне назад, дори бледата лунна светлина е достатъчна, за да види следите, които е оставил.

Няма друг избор, освен да продължава напред.

Ако можеше да сънува, щеше да си каже, че това е сън, че този пейзаж е доста странен, защото съществува само в неговото съзнание, че колкото и дълго, и бързо да тича, никога няма да пристигне в крайната точка, ще препуска постоянно през осветената от луната трева и мрачната гора.

С периферното си зрение от време на време забелязва движение: призрачни ловци минават от двете му страни. Всеки път, когато погледне натам, той вижда само високата трева. И въпреки това тези фантомни създания, които го изпреварват, го плашат. Убеждението му, че няма да доживее до следващите дървета, става още по-силно.

Внезапно изпитва вина, която прогаря като масло кръвта му. Той няма право да живее, когато всички останали са загинали.

Смъртта на майка му го преследва по-силно от другите убийства. Отчасти защото видя как я удрят. Чу писците на другите, но докато ги намери, те вече бяха мъртви, а все още парещите им останки изглеждаха толкова зловещо, че просто не можеше да си представи най-близките си и любими хора като тези страшни трупове.

Сега, ето, от предателската лунна светлина — отново в гората. Поляната вече е зад него. Отпред — плетеница от къпинови храсти.

Отново е жив.

Но е само на десет години, без семейство и приятели. Сам, уплашен и загубен.

Ноа Фаръл седеше замислен в шевролета си, когато предното стъкло на колата се пръсна.

Както си похапваше от пастичката, изведнъж храната в ръката му стана негодна за ядене, защото беше поръсена със ситни парченца стъкло.

Но когато Ноа изпусна пастичката, дебело желязо разби стъклото и откъм страната на пътника.

Той веднага изскочи навън и видя физиономията на едър като канара мъж с обръсната глава и халка на носа. Шевролетът беше паркиран на открито между масивните индиански лаврови дървета и макар че не беше засенчен от тях, се намираше на двайсетина метра от най-близката улична лампа. Вътрешното осветление на колата обаче му позволи да различи в мрака разбивача. Оня се хилеше и му намигна.

Вниманието на Ноа беше привлечено от движение отляво. На няколко метра от него друг майстор на рушенето удари с голям чук фара.

Този напомпан от стероиди господин беше обут с маратонки, розово долнище на анцуг и носеше черна тениска. Впечатляващите му вежди със сигурност тежаха повече от две и половина килограмовия чук, а долната му устна беше почти толкова дълга колкото и косата му, вързана на конска опашка.

След като пластмасата и разбитото стъкло от фара изпукаха и се посипаха по асфалта, човекът-планина стовари чука върху багажника на колата.

В същото време мъжът с лъскавото кубе и украсените ноздри разби с металната щанга задното стъкло. Сигурно беше ядосан на отражението си в него.

Шумът стана непоносим. Тъй като тези дни беше имал достатъчно главоболия, Ноа сега най-много искаше спокойствие и аспирин.

— Извинете — каза той на мускулестия Тор, докато чукът отново се извисяваше над багажника. Ноа се шмугна бързо вътре, за да извади ключа от таблото на колата.