Дийн Кунц - Входът за рая — платен

— Луки, бебчо, майка ти много се радва, че си се излекувал и си пораснал толкова бързо. Преродил си се, след като си се върнал от звездите. Мама е радостна, но малко уплашена, че се връщаш така неочаквано.

— Къде е Лейлъни — настоя той.

— Виж, мама скоро ще има нови бебета. Красиви бебета, по-различни в главите. Не като теб, преди да се промениш, не разкривени и грозни. Мама се поправи, Луки, и не иска новите бебета да приличат на старите.

— Мадок ли я отведе?

— Сигурно си бил на Юпитер и там са те излекували, но все още си грозен отвътре. Малкото сакато момче все още се таи като червей в душата ти. Моите бебета ще могат да четат мислите ти, защото ще бъдат бебета-магьосници, ще имат свръхестествени телепатични способности.

Дясната ръка на Синсемила се сви в юмрук и Ноа разбра, че тя държи някакво оръжие.

Когато той отстъпи назад, надрусаната жена се нахвърли върху него. Дясната й ръка замахна бързо срещу лицето му с нещо като скалпел.

Острието описа дъга и едва не го ослепи. Мина само на сантиметри от очите му.

Той се наведе и избегна атаката, след което ловка хватка я стисна за дясната китка.

Скалпелът в лявата й ръка неочаквано се заби в дясното му рамо, което си беше чист късмет. Можеше да пререже гърлото му или да среже някоя от жизненоважните артерии.

Раната беше незначителна и не го заболя много. Вместо да се опита да я обезоръжи, докато тя изведнъж започна да плюе пръски и да пищи като тасманийски дявол, Ноа я бутна назад.

Когато падаше, тя се хвана за забития в рамото му скалпел. Ето сега вече го заболя.

Синсемила се пльосна върху леглото, но буквално веднага скочи на крака, сякаш имаше вместо тяло пружини.

Ноа извади изпод ризата си трийсет и осемкалибровия си револвер. Макар и да не му се искаше да употреби оръжието, още по-малко имаше желание да бъде нарязан като коледна пуйка.

След случилото се можеше да очаква всичко от тази луда. Затова се изненада, когато тя захвърли скалпела и му обърна гръб. Отиде до шкафа и той пристъпи напред, защото се уплаши, че тя сигурно ще извади пистолет. Вместо това извади шишета с хапчета.

Сякаш забравила за присъствието на Ноа, тя се върна в леглото и се настани сред смачканите завивки и скъсани страници на някаква книга. Кръстоса крака по турски и седна като невръстно момиче, готово за бой с възглавници. Отметна глава назад и започна да се смее. Отвори шишето с хапчетата и запя:

— Аз съм пъргава котка, аз съм летен вятър, аз съм птица в полет, аз съм слънцето, аз съм морето, аз съм аз! — Взе едно хапче в дланта си, а останалите изпопадаха по леглото. Най-накрая отново погледна към Ноа. — Върви си, Луки, ти вече нямаш място тук. — А после сякаш нищо не се е случило, започна да клати глава и да припява пак: — Аз съм пъргава котка, аз съм летен вятър, аз съм птица в полет…

Ноа отново отстъпи, като тръгна назад към банята, без да изпуска от поглед осветената в червено стая. Опипа раната на рамото си. Болката беше остра, но не непоносима. Макар че раната му беше изцапана с кръв, кървенето не беше обилно и значи не беше засегната артерия. Основната опасност може да е от инфекция — ако все пак излезеше жив оттук.

Докато вървеше обратно към кухнята, жената продължи да пее откачената си песен, което означаваше, че си е останала на леглото.

Щом стигна до масата за ядене, той се обърна с намерението да избяга колкото се може по-надалеч.

Малко момче, красива блондинка и едно куче стояха в дневната. Момчето имаше лунички, а русокосата хубавица — деветмилиметров пистолет. Кучето пък имаше рошава опашка, с която започна да маха толкова трескаво, че дъждовните капки се разпръскаха по стените на караваната.

Вечно чакащите индианци, пазачи без власт, бяха единствените, които го наблюдаваха как вкарва Ръката в къщата. Той я захвърли на пода в коридора до входа за лабиринта.

Затвори вратата и я заключи.

Изцеди водата от косата си и избърса капките от лицето си.

Момичето лежеше свито на кълбо. Лъскавата метална шина на крака на му стърчеше под остър ъгъл. Недоносчето още не беше дошло в съзнание. Измърмори нещо и въздъхна — и се оригна, което отврати още повече Престън.

Чувстваше по ръцете си микроскопичната нечистотия на това дребно и безполезно недъгаво същество.

Докато я пренасяше от дурангото до къщата, той стигна до извода, че няма да може да прекара много време с нея. Жените и момчето във флийтууда представляваха опасност. Едва ли щеше да има възможност да се уедини за дълго в побърканото царство на Тилрой.