Дийн Кунц: Входът за рая — платен

Под плаката на Бритни Спиърс, завит с одеяло, лежи по корем Къртис Хамънд — командирът на кораба. Спи непробудно и не знае, че капитанската му каюта е осквернена от присъствието на непознат. Сигурно е на единайсет или дванайсет години, но е някак дребен за възрастта си. Голям е приблизително колкото нощния си посетител, който се е надвесил над него.

Къртис Хамънд в момента е обект на горчива завист. Не защото спи спокойно, а защото не е сирак, не е самотен. За миг завистта на малкия неканен гост прераства в такава омраза, че му се иска да избухне и да размаже спящото момче. Да намали болката си, като я предаде на друг.

Макар и да трепери от гняв, все пак успява да се овладее. Омразата изчезва така внезапно, както се е появила. Тъгата, която за известно време беше заглушена от свирепата враждебност, отново се върна като сива пелена.

На нощното шкафче пред радиобудилника лежат няколко монети и употребяват лейкопласт с капки засъхнала кръв по него. Кръвта не е много, но нашият герой наскоро е видял толкова насилие, че потръпва. Отново не докосва монетите.

От препускането му из горите и полята целият е изподран, дрехите му са изпокъсани и мръсни. Иска му се да си вземе гореща вана и да лекува раните си, но ще трябва да се задоволи само с чисти дрехи.

Кучето го гледа. Озадачено е от ставащото, но в погледа му няма тревога.

Докато му крадат ризата, джинсите, чорапите и обувките, Къртис Хамънд продължава да спи непробудно, сякаш е омагьосан. Ако наистина беше капитан на звезден кораб, екипажът му сигурно щеше да стане плячка на кръвожадни извънземни или пък корабът щеше да бъде притеглен от „черна“ дупка, докато той сънува Бритни Спиърс.

Нашественикът не прилича на кръвожаден извънземен, но се чувстваше като теглен от „черна“ дупка. Той тихо се върна до отворената врата на спалнята, а кучето застина до него.

В къщата продължаваше да цари тишина. Момчето не открива никого в коридора. И въпреки това инстинктът са самосъхранение капа малкият нарушител да спре пред стълбите.

Нещо не е както трябва, прекалено е тихо. Сигурно родителите на Къртис са се събудили.

За да стигне до стълбите, ще трябва да мине покрай тяхната врата, която забрави отворена. Ако фермерът и съпругата му са будни, то сигурно ще си спомнят, че вратата им е била затворена, когато са си легнали.

Връща се в детската, където от стените го гледат настръхналата Бритни Спиърс и чудовищата. Изключва фенерчето и затаява дъх.

Започва да се съмнява в инстинктите си. После забелязва, че кучето вече не върти опашка и е застинало на място.

В мрака плуват сиви правоъгълници — закрити със завеси прозорци. Прекосява стаята и отива при тях. Мислено се опитва да си спомни разположението на мебелите, за да не се блъсне в нещо.

След като оставя загасеното фенерче и отдръпва завесите, пластмасовите халки изтракват по медния корниз. Сякаш висящият изкуствен скелет е съживен от някаква магия и потраква с костеливите си пръсти.

Къртис Хамънд мърмори нещо насън, бори се със завивките.

Неканеният гост отваря прозореца и предпазливо се измъква от къщата. Стъпва върху покрива на предната веранда и се оглежда.

Кучето го гледа през отворения прозорец, сложило предните си лапи на перваза. Сякаш иска да изостави господаря си и да тръгне с новия си приятел към нощни приключения.

— Стой там — му прошепва момчето-сирак.

Приведено, то отива до ръба на покрива. Отново поглежда назад — кутрето жално скимти, но остава на мястото си.

Момчето има атлетично телосложение и е пъргаво. Скокът от покрива на верандата не представлява трудност за него. Приземява се на тревата с присвити колене, претъркулва се и отново се изправя на крака.

Кален път, очерта от двете страни от оградени ливади, води до шосе на около двеста метра на запад. Той не е изминал и половината разстояние, когато чува лая на кучето в далечината.

В къщата на Хамънд светват и отново изгасват лампи, сякаш там в момента се провежда карнавално увеселение със светещи призраци.

Едновременно с това се чуват викове, от които кръвта се вледенява въпреки разстоянието. Не просто тревожни викове, а викове от ужас, от гняв. Най-пронизителните като че нямат нищо общо с човешки звуци. Приличат на неистовото квичене на прасета, които са забелязали проблясващия сатър в ръцете на касапина. И все пак звуците идва от хора. Това са предсмъртните молби за милост на семейство Хамънд към техните мъчители.