Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Върнах се в ъгъла на долчинката и поех по лявото отклонение, което бях подминал преди минута. След сто и осемдесет-двеста метра стигнах до друго разклонение. Исках да завия надясно, към града, но се опасявах, че те ще предугадят действията ми. Затова тръгнах наляво, макар че този маршрут щеше да ме отведе още по-навътре сред ненаселените хълмове.

Отгоре и от запад се разнесе бръмчене на двигател, отначало далечно, после изведнъж се приближи. Стана толкова силно, че сякаш идваше от самолет, летящ ниско над земята. Не беше заекващото тракане на хеликоптер, а по-скоро приличаше на рева на самолет с повредено крило.

После ослепителна светлина озари върховете на хълмовете, извисяващи се вляво и вдясно от мен и мина точно над долчинката, на трийсет-четирийсет метра от главата ми. Лъчът беше толкова ярък и силен, сякаш имаше плътност и структура като нажежена до бяло лава от разтопен метал.

Високомощен прожектор. Лъчът се изви в дъга и се отрази от далечните хребети на изток и на север.

Откъде бяха намерили такава сложна техника за толкова кратко време? Дали Санди Кърк не беше велик главатар в щаба на някаква антиправителствена милиция, помещаваща се в тайни бункери, претъпкани с оръжия и амуниции, намиращи се дълбоко под погребалния дом? Не, това не звучеше правдоподобно. Такива неща представляваха само същността на реалния живот в днешно време, текущите събития в едно общество, което свободно падаше надолу, докато тази история намирисваше на нещо загадъчно. Това беше територия, която буйната река на вечерните новини още не беше помела.

Трябваше да разбера какво става там горе на земята. Ако не разузнаех, нямаше да съм нещо повече от тъп плъх в лабораторен лабиринт.

Проврях се през храстите вдясно от канала, прекосих полегатия склон на долчинката и се качих на продълговатия хълм, защото лъчите сякаш идваха от онази посока. Докато слизах, един лъч отново освети земята над мен. Наистина блестеше от северозапад, както бях предположил. После мина за трети път, ярко озарявайки стръмния склон на възвишението, към което си проправях път.

След като изпълзях предпоследните десет метра на четири крака, последните десет изминах по корем. На хребета се свих върху голите, набраздени от времето скали, осигуряващи някакво прикритие, и предпазливо надигнах глава.

На съседния хълм, непосредствено до огромната корона на гигантски дъб, стоеше черна бронирана кола. Макар и оскъдно осветена от отражението на фаровете си, бронираната кола се виждаше ясно: правоъгълна, с четири колела, кацнала на огромни гуми и способна да преодолее всякакъв терен.

Видях и двата високомощни прожектора. Държаха ги в ръце. Единия — шофьорът, а другия — пътникът на предната седалка. И двата прожектора имаха лещи с размерите на дълбока купа за салата. Като се имаше предвид мощността им, прожекторите можеха да бъдат задействани само от двигателя на бронираната кола.

Шофьорът угаси прожектора си и включи на скорост. Голямата кола изскочи от разперените клони на дъба и се стрелна по високата ливада, сякаш фучеше по магистрала. Стоповете бяха обърнати към мен. Изчезна зад далечния рид, скоро се появи от долчинка и бързо се спусна по по-далечен склон, безпроблемно преодолявайки крайбрежните хълмове.

Мъжете, които вървяха пеша и носеха фенерчета и вероятно пушки, се придържаха към долчинките. В опит да ми попречат да използвам височините и да ме принудят да сляза долу, където преследвачите могат да ме намерят, бронираната кола патрулираше по върховете на хълмовете.

— Кои сте вие, да ви вземат мътните? — измърморих аз.

От бронираната кола излязоха лъчи, които обходиха по-далечните възвишения и осветиха морето от трева, пулсиращо от бриза. Вълна подир вълна от светлина озаряваше извисяващите се хълмове и обгръщаше стволовете на дъбовете.

После голямата кола отново потегли, движейки се безгрижно по не толкова гостоприемния терен. Фаровете подскачаха. Единият прожектор освети хребета на долчинката и сетне отново се плъзна по повърхността на земята. Бронираната кола тръгна на изток, после на юг, към друга наблюдателна позиция.

Запитах се дали това движение се забелязва от улиците на Мунлайт Бей. По всяка вероятност малцина жители на града бяха навън и гледаха под ъгъл, разкриващ суматохата, която би привлякла вниманието им.

Онези, които съзираха прожекторите, вероятно предполагах, че младежи или колежани с фотоапарати преследват лосове или елени — незаконен, но безкръвен спорт, към който все повече хора проявяват търпимост.