Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Пролетта по нашето крайбрежие с мек климат не бави появата си, за да съвпадне с датата, ознаменуваща я в календара, и розите вече бяха разцъфнали. Червените и другите тъмно обагрени цветове изглеждаха черни на лунната светлина — рози, подходящи за един по-зловещ олтар, — но имаше и огромни бели цветове, големи колкото бебешки глави, които кимаха на приспивната песен на бриза.

Зад мен се чуха мъжки гласове — едва доловими и разпокъсани от тревожния вятър.

Приклекнал зад висока дървена решетка, аз погледнах назад, през откритите квадратни пространства между кръстосаните летви и внимателно отместих виещите се пълзящи растения с остри бодли.

Близо до гаражите два лъча на фенерчета гонеха сенките от шубраците и изпращаха фантоми, които подскачаха по клоните на дърветата и блясваха ослепително по прозорците.

Зад едно от фенерчетата стоеше Санди Кърк и без съмнение размахваше пистолета, чийто кобур бях видял. Джес Пин може би също имаше оръжие.

Имаше времена, когато погребалните агенти и помощниците им не прибягваха до насилие. До тази вечер аз мислех, че още живея в онази епоха.

Стреснах се, когато видях, че в далечния ъгъл на къщата блесна трето фенерче. После четвърто. И пето.

Шесто.

Нямах представа кои биха могли да бъдат новите преследвачи, нито откъде се бяха появили толкова бързо. Разпръснаха се, образуваха редица и целеустремено се пръснаха из двора. Минаха покрай плувния басейн и се насочиха към розовата градина, осветявайки околността с фенерчетата. Застрашителни фигури, безлични като демони в кошмарен сън.

Безликите преследвачи и обърканите лабиринти, които ни измъчват в съня, се бяха превърнали в реалност.

Градините се спускаха в пет широки тераси надолу по хълма. Въпреки равните пространства и лекия наклон между тях аз набирах твърде висока скорост, докато слизах, и се уплаших, че ще се спъна, ще падна и ще си счупя крака.

Издигащи се от всички страни, градинските беседки и красивите дървени решетки започнаха да приличат на изтърбушени развалини в мрака. На по-долните нива те бяха обрасли с трънливи пълзящи растения, полазили по дървените решетки, и сякаш гъмжаха от живи същества, докато тичах покрай тях.

Нощта се бе превърнала в действителен кошмар.

Сърцето ми биеше толкова силно, че чак ми се зави свят.

Имах чувството, че небесният свод се плъзга към мен, набирайки инерция като лавина.

Втурнах се към края на градината и едновременно усетих и видях застрашително извисяваща се ограда от ковано желязо. Беше висока два метра и лъскавата й черна боя блестеше на лунната светлина. Забих пети в меката пръст и спрях. Блъснах се в твърдите пръчки, но не достатъчно силно, за да се ударя.

Не вдигнах и голям шум. Заострените като копия вертикални пръти бяха здраво запоени за хоризонтални релси и вместо да изтрака от сблъсъка с тялото ми, оградата тихо издрънча.

Отпуснах се на железата.

Усетих неприятен вкус. Устата ми беше толкова суха, че не можех да събера слюнка и да се изплюя.

Нещо ме жегна в дясното слепоочие. Вдигнах ръка към лицето си. Три трънчета се бяха забили в кожата ми. Извадих ги.

По време на бягството ми надолу по хълма ме беше одраскал трънлив розов храст, макар че не си спомнях срещата с него.

Вероятно защото дишах все по-учестено, приятното ухание на рози стана твърде сладникаво и се изостри във воня на гнило. Долових и мириса на лосиона ми — почти толкова силен, както когато се намазах, но сега с тръпчив привкус, защото потта бе променила аромата му.

Обзе ме абсурдното и въпреки това непоклатимо убеждение, че шестимата преследвачи ще ме надушат, сякаш са ловджийски хрътки. За момента бях в безопасност само защото вятърът не духаше срещу тях.

Вкопчих се в оградата и погледнах към върха на хълма. Преследвачите се бяха придвижили от най-високата тераса към следващата.

Шест лъча светлина прорязаха розите. За миг осветени отзад и изкривени от онези ярки всеобхватни мечове, летвите на решетките се извисиха застрашително като костите на заклани дракони.

Градините предоставяха на преследвачите повече скривалища за проучване, отколкото откритите морави горе. Въпреки това мъжете се движеха по-бързо от преди.

Изкатерих оградата и се прехвърлих от другата страна, като внимавах да не закача якето или джинсите си на острите железни шипове. Отвъд се простираха открито пространство, сенчести долини, постепенно извисяващи се редици от осветени от луната хълмове и разпръснати на голямо разстояние един от друг и едва забележими тъмни дъбове.