Озадачен, той я обърна, търсейки някаква обяснителна бележка. Но на гърба не беше написано нищо. В плика нямаше писмо. Пощенското клеймо беше от Елко, седми декември, миналата събота.
Ърни отново погледна хората на фотографията и макар да не ги помнеше, усети, че кожата му настръхна, както бе станало, когато го привлече онова място край магистралата. Пулсът му се учести. Той бързо сложи снимката настрана и отмести поглед от нея.
Фей още бъбреше с шофьора каубой.
Ърни се вторачи в нея. Тя имаше успокояващо въздействие. Когато се запознаха, Фей беше хубаво фермерско момиче и бе станала красива жена. Русите й коси може и да бяха започнали да побеляват, но това не се забелязваше. Сините й очи бяха ясни и бързоподвижни, а лицето — прямо, дружелюбно и малко дръзко, но винаги весело.
Шофьорът излезе. Ърни бе спрял да трепери. Той показа на Фей снимката.
— Какво мислиш?
— Това е нашата стая номер девет. Сигурно са били отседнали при нас — отговори тя и се намръщи. — Но не ги помня. Струват ми се непознати.
— Но защо ще ни изпращат снимка, без да напишат нищо?
— Ами, явно мислят, че ги помним.
— Само ако са стояли няколко дни. А аз изобщо не ги помня. Не бих забравил момиченцето. Толкова е красиво, че би могло да бъде кинозвезда.
— Аз пък бих предположила, че ще помниш майката. Много е привлекателна.
— Пощенското клеймо е от Елко. Защо някой, който живее в Елко, ще отсяда тук?
— Може би не живеят в Елко. Вероятно са били тук миналото лято и все са се канели да ни изпратят снимка и наскоро са минали оттук, но не са имали време да се отбият и са я пуснали в Елко.
— Без да напишат нищо?
— Е, да, това е странно — съгласи се Фей.
Ърни взе снимката от ръцете й.
— Освен това е правена с „Полароид“. Проявена е веднага. Моментална снимка. Щом са искали да ни я подарят, защо не са ни я оставили, като са си тръгвали?
Вратата се отвори и в рецепцията влезе мъж с къдрава коса и рунтави мустаци.
— Има ли свободни стаи?
Фей се залови да обслужва госта, а Ърни занесе снимката на дъбовото бюро. Смяташе да вземе пощата и да се качи горе, но отново се вторачи в лицата на хората на фотографията.
Беше вторник вечерта, десети декември.
Когато Брендън Кронин отиде да работи като санитар в детската болница „Сейнт Джоузеф“, само доктор Джеймс Макмъртри знаеше, че той всъщност е свещеник. Лекарят бе обещал на отец Висажик, че ще пази тайната и ще възлага на Брендън трудни и неприятни задачи като на всеки друг санитар. И така, през първия си работен ден Брендън миеше подлоги, сменяше напоени с урина чаршафи, помагаше на терапевта да прави пасивна гимнастика на прикованите към леглото пациенти, нахрани с лъжичка едно осемгодишно, частично парализирано момче, бута инвалидни колички, окуражава отчаяните болни и изчисти повърнатото от две жертви на рак, на които им се догади от химиотерапията. Никой не го щадеше и не го наричаше „отче“. Сестрите, лекарите, санитарите и пациентите му викаха Брендън и той се чувстваше неудобно, досущ цивилен на бал с маски.
Първия ден, завладян от състрадание и мъка към децата в „Сейнт Джоузеф“, той два пъти се измъкна от стаята за персонала и се заключи в тоалетната, където дълго седя и плака. Брендън рида за всички, представяйки си залинялата плът на жертвите на мускулната атрофия, гнойните рани на изгорените и малтретираните тела на пострадалите от насилие.
Той не разбираше защо според отец Висажик тази работа ще му помогне да възвърне вярата си. Съществуването на толкова много страдащи хора само засили съмненията му. Ако имаше Господ, защо Той позволяваше невинните да понасят такива жестокости. Разбира се, Брендън знаеше традиционните теологични доводи по този въпрос. Църквата твърдеше, че човечеството си бе навлякло всички тези злини по собствен избор, защото е обърнало гръб на Божията милост. Но теологичните аргументи бяха недостатъчни, когато Брендън видя най-малките жертви на съдбата.
На втория ден децата започнаха да го наричат Дундьо — отдавна неупотребяван прякор. Той им го каза, докато им разказваше една смешна история. Те харесаха приказките, шегите и стихчетата му и Брендън установи, че може да ги разсмее или поне да ги накара да се усмихнат. През втория ден той отиде в тоалетната и плака само веднъж.
На третия ден и персоналът започна да го нарича Дундьо. Ако имаше друго призвание освен свещеничеството, Брендън го намери в болница „Сейнт Джоузеф“. Освен обичайните задължения на санитар той забавляваше и развеселяваше пациентите. Където и да отидеше, го поздравяваха с радостни викове „Дундьо“ и това беше най-удовлетворяващата награда от всички. И Брендън плачеше само когато се прибереше в хотелската стая, в която се бе настанил по време на нестандартната терапия на отец Висажик.
Читать дальше