Дийн Кунц - Непознати

Може би не изпитваше тръпка, защото парите вече нямаха значение за него. Той имаше достатъчно, за да живее в разкош до края на живота си и да се грижи за Джени, дори ако комата й продължеше години, което обаче беше малко вероятно. А може би още от самото начало най-важното нещо в работата му не беше бунтарството и предизвикателството, както Джак мислеше, а просто бе вършил всичко заради парите и останалото беше само евтино осмисляне на живота му и самозаблуда.

Но той не искаше да повярва, че е така. Джак знаеше какво бе изпитвал и колко много му липсва тази тръпка.

С него ставаше нещо — психическа промяна. Той имаше усещането, че душата му е празна, а животът му — безсмислен и безцелен. Джак не смееше да се прости с любовта си към кражбите. Това беше единствената причина да живее.

Той прибра парите в чантата, угаси лампата, отпи от бирата и се вторачи в Сентръл Парк.

Освен неспособността да намери радост в работата си, Джак бе измъчван и от повтарящ се кошмар. Започна да го сънува преди шест седмици, преди обира на бижутерския магазин и оттогава му се яви девет-десет пъти. В съня си Джак бягаше от човек с каска на мотоциклетист с тъмно стъкло отпред. Поне му се струваше, че е мотоциклетна каска, но не виждаше детайли, нито лицето на мъжа. Безликият непознат го гонеше из еднакви стаи и дълги коридори, а после — по магистрала, по която нямаше движение, минаваща през необработени, пустеещи земи, осветени от луната. И всеки път паниката му нарастваше, докато стигаше кулминацията си и го събуждаше.

Очевидното тълкуване беше, че сънят е предупреждение и мъжът с каската е ченге, и Джак ще бъде заловен. Но той нямаше такова чувство. Непознатият в съня му не беше полицай, а нещо друго.

Джак се надяваше, че няма да го сънува отново. Денят беше достатъчно неприятен и без онзи среднощен ужас.

Той си взе още една бира и пак седна в креслото до прозореца.

Беше осми декември и Джак Туист, бивш офицер от елитните американски командоси, военнопленник в необявена война, командос, помогнал за спасяването на живота на хиляда индианци в Централна Америка, човек, носещ огромна мъка на плещите си, която би пречупила някои хора, и дързък крадец, притежаващ неизчерпаем запас от смелост, се запита дали не му се е свършил куражът да продължи да живее. Ако не възвърнеше чувството за смисъл на живота си, което бе намерил в обирите, Джак трябваше да открие нова цел. Той отчаяно се нуждаеше от това.

Докато се връщаше в мотел „Спокойствие“, Ърни Блок наруши всички ограничения за скоростта. Последният път, когато бе шофирал толкова бързо и безразсъдно, беше в едно мрачно утро в понеделник. Тогава във военноморското разузнаване във Виетнам стана засечка. Ърни минаваше през предполагаема приятелска територия, когато неочаквано попадна под вражески обстрел. Куршумите разпръснаха гейзери от пръст и буци само на няколко метра от джипа му. Когато най-после се измъкна от огневата зона, Ърни се бе разминал на косъм с двайсетина куршума, беше улучен от три малки, но остри шрапнела, загуби временно слуха си от оглушителните експлозии и едва управляваше джипа, чиито гуми бяха спукани. Той оцеля, но смяташе, че това са най-страшните мигове в живота му.

Но докато се връщаше от Елко, страхът му достигна нови измерения. Скоро щеше да се мръкне. Ърни бе отишъл до Елко с микробуса, за да вземе лампи за мотела. Той бе потеглил малко след обяд, за да има достатъчно време да се върне, преди да се е стъмнило. Но спука гума и се забави, докато я смени. После, когато стигна до Елко, Ърни загуби още един час, докато я залепят, защото не искаше да пътува без резервна гума. Ето защо, той тръгна от Елко два часа по-късно, отколкото предвиждаше, и слънцето вече клонеше на запад.

Ърни бе настъпил педала за газта до пода и изпреварваше всички коли, които настигнеше на магистралата. Той мислеше, че няма да може да се прибере вкъщи, ако се наложи да пътува в мрака. На сутринта щяха да го намерят зад волана на спрелия встрани от шосето микробус, полудял от ужас, докато бе съзерцавал непрогледната тъма около него.

През двете седмици и половина след Деня на благодарността Ърни бе продължил да крие от Фей необяснимия си страх от мрака. Той вече не можеше да спи, ако нощната лампа не светеше. Сутрин очите му бяха кръвясали и подпухнали. За щастие Фей не бе предложила да отидат вечер на кино в Елко, затова не се наложи Ърни да търси оправдания. Няколко пъти, след залез слънце, трябваше да отиде до съседния грил и макар разстоянието да беше съвсем кратко и пътят — ярко осветен, бе завладян от чувство на безпомощност и уязвимост, но успя да запази тайната си.