Дийн Кунц - Непознати

Паркър стана „Голям брат“ по настояване на Доминик, макар че ожесточено се съпротивляваше. „Аз? Да стана баща? Никога. Аз пия твърде много и съм женкар. Ще бъде истинско престъпление за всяко дете, което се обърне към мен за съвет. Аз съм мързелив, мечтател и самолюбив егоист. И така ми харесва. Какво бих предложил на едно дете, за Бога? Та аз не обичам дори кучета. Децата обичат кучета, но аз ги мразя. Проклети развъдници на бълхи. Аз да стана «Голям брат»? Сигурно си се побъркал.“

Но на плажа в четвъртък следобед водата се оказа твърде студена за плуване и Паркър организира волейбол и състезание по сърф покрай брега. Той увлече Доминик и момчетата в измислена от него игра с две фризбита, плажна топка и празна кутия от газирана вода. Изпълнявайки напътствията му, те построиха и пясъчен дворец със страховит змей.

По-късно, докато обядваха в „Хамбургер Хамлет“ и децата отидоха в тоалетната, художникът каза:

— Тази история с „Голям брат“ е една от най-хубавите ми идеи.

— Твоята идея? — учуди се Доминик и поклати глава. — Едва те убедих да се съгласиш.

— Нищо подобно. Винаги съм имал подход към децата. Всеки художник е дете по душа. Трябва да останем млади, за да творим. Децата ми вдъхват сили и жизненост.

— Следващата ти стъпка ще бъде да си вземеш куче.

Паркър се засмя, изпи бирата си и се наведе напред.

— Добре ли си? Днес от време на време ми се виждаше… разсеян. Малко неадекватен.

— Съзнанието ми е претоварено. Но се чувствам добре. Рядко ходя насън. И не сънувам нищо. Коблец знае какво прави.

— Върви ли новата книга? Само не ме будалкай.

— Да, добре върви — излъга Доминик.

— Понякога изглеждаш… като упоен. Предполагам, че спазваш предписаните дозировки.

Проницателността на художника смути Доминик.

— Трябва да съм идиот, за да се тъпча с валиум, все едно ям бонбони. Разбира се, че спазвам предписаните дозировки.

Паркър се вторачи изпитателно в приятеля си, сетне явно реши да не го разпитва повече.

Филмът беше хубав, но през първите трийсет минути Доминик започна да става нервен, без да има причина. Когато почувства, че нервността прераства в пристъп на безпокойство, отиде в тоалетната. Беше си взел валиум за подобни спешни случаи.

Най-важното беше, че Доминик печелеше битката и състоянието му се подобряваше. Сомнамбулизмът вече не го измъчваше.

Макар че тоалетната беше измита с дезинфекционен препарат с аромат на бор, Доминик долови смрадта на урина и му се догади. Той изпи валиума без вода.

През нощта отново му се яви онзи сън и когато се събуди, Доминик си спомняше повече неща.

В кошмара той лежеше в легло в непозната стая. Във въздуха се носеше мазна, яркожълта мъгла. А може би кехлибарената мъгла бе паднала само пред неговите очи, защото Доминик не виждаше нищо ясно. В стаята имаше най-малко двама души. Изведнъж се появиха и мебели. Но тези очертания се огъваха и движеха вълнообразно, сякаш той се намираше в царството на пушека и течностите, където нищо нямаше определена форма.

Доминик имаше чувството, че се намира под вода, дълбоко под повърхността на загадъчно студено море. Въздухът беше тежък. Едва си поемаше дъх. Всяко вдишване и издишване беше агония. Струваше му се, че умира.

Двете неясни фигури се приближиха. Те изглеждаха загрижени за състоянието му и разговаряха оживено. Макар да знаеше, че говорят на английски, Доминик не разбираше думите им. Докосна го студена ръка. Чу се звън на стъкло. Някъде се тресна врата.

Изведнъж — с бързината на смяна на кадър във филм — сънят му се премести в кухнята. Някой буташе лицето на Доминик в мивката. Дишането стана още по-трудно. Въздухът приличаше на кал, която запуши ноздрите му. Той започна да се задушава и се опита да издуха гъстия въздух, но двамата човека се разкрещяха и натиснаха лицето му в мивката.

Доминик се събуди. Още беше в леглото. Миналата седмица кошмарът му бе спестен, но той установи, че се е разхождал насън и е бил пред мивката в банята. Този път обаче той с облекчение установи, че е под завивките.

„Състоянието ми се подобрява“ — помисли Доминик.

Треперейки, той се надигна и запали лампата.

Нямаше барикади. Нито признаци на сомнамбулистична паника.

Доминик погледна часовника. Два и девет минути сутринта. На нощното шкафче имаше пълна до половината кутия с топла бира. Той глътна още една таблетка флуразепам.

„Състоянието ми се подобрява.“

Беше петък, тринайсети декември.