Дийн Кунц - Непознати

— Благодаря, отче.

— И Господ. И Той е до теб.

Отец Кронин кимна, но в изражението и прегърбените му рамене нямаше убеденост.

— А сега, отиди да събереш багажа си — рече отец Висажик.

— Ще те оставя без помощник, когато замина.

— Отец Джерано и монахините от училището ще ми помагат. Хайде, тръгвай.

Брендън излезе и Стефан отново седна зад бюрото си.

Черни ръкавици. Това беше само сън и не особено страшен, но гласът на отец Кронин беше толкова обсебен, когато говореше за него, че Стефан още беше под въздействието на образа на лъскавите черни пръсти, които се протягат от мъглявината и докосват…

Черни ръкавици.

Отец Висажик имаше чувството, че това ще бъде една от най-трудните му мисии. Навън валеше сняг. Беше четвъртък, пети декември.

В петък, четири дни след катастрофалния пристъп на пориомания след присаждането на аорта на Вайъла Флечър, Джинджър Вайс още беше пациент в болница „Мемориъл“, където я приеха, след като Джордж Ханаби я изведе от заснежената уличка, в която се бе свестила.

В продължение на три дни й правиха всевъзможни изследвания — електроенцефалограма, рентгенови снимки на черепа и мозъка, сонограми, пневморентгенография, лумбална пункция, ангиограма и много други. С помощта на сложната апаратура в съвременната медицина лекарите търсиха новообразувания в мозъка, кисти, абсцеси, съсиреци, аневризми и злокачествени тумори. Известно време те се съсредоточиха върху вероятността от злокачествени образувания в периферната нервна система. Лекарите измериха вътрешночерепното налягане и анализираха гръбначномозъчната течност, търсейки деформирани протеини, кървене или следи от гъбична инфекция. Тъй като Джинджър беше колега, те работеха усърдно, решително, сериозно и задълбочено, за да открият причината за проблема й.

В два часа в петък следобед Джордж Ханаби влезе в стаята й. Той носеше резултатите от последните й изследвания и докладите на консултантите, които още веднъж бяха дали мнението си. Фактът, че бе дошъл лично, по всяка вероятност означаваше, че новината е лоша. За пръв път през живота си Джинджър съжали, че го вижда.

Тя седеше в леглото. Беше облечена в пижамата, която Рита Ханаби, съпругата на Джордж, бе така любезна да й донесе от апартамента на Бийкън Хил, заедно с чанта, пълна с необходими вещи. Джинджър четеше криминални романи и се преструваше, че за нея пристъпите й са резултат от лесно лечима болест, но всъщност беше уплашена.

Но онова, което Джордж й каза, беше толкова лошо, че тя не можа да запази спокойствие. Новината беше по-лоша от всичко, за което Джинджър се бе подготвила.

Лекарите не бяха открили нищо.

Никаква болест. Нито нараняване или вроден дефект. Абсолютно нищо.

Докато Джордж обясняваше, че безумните й бягства, извършени по време на пристъп на пориомания нямат видима патологична причина, Джинджър загуби контрол над чувствата си и се разрида.

Всяка физическа болест се лекуваше. И след оздравяването нищо не можеше да й попречи да се върне към кариерата си на хирург.

Но резултатите от изследванията и мненията на специалистите показваха едно и също — проблемът й беше изцяло психичен и не можеше да бъде отстранен с хирургична намеса или антибиотици. Когато пациентът страдаше от повтарящи се атаки на пориомания, за които няма физиологична причина, единствената надежда беше психотерапията, макар че и най-добрите психиатри не можеха да се похвалят с висок процент на излекувани пациенти от това заболяване. Всъщност пориоманията често беше симптом на шизофрения. Шансовете на Джинджър да поддържа състоянието си и да води нормален живот бяха малки, а изгледите за хоспитализация — изумително големи.

Джинджър бе на път да постигне дългогодишната си мечта и да започне да оперира самостоятелно, когато животът й бе разбит на пух и прах, досущ кристална чаша, поразена от куршум. Макар че състоянието й не беше критично и психотерапията й даваше възможност да контролира странните изблици, тя никога нямаше да получи лиценз да практикува медицина.

Джордж извади няколко носни кърпи от пакетчето на нощното шкафче и й ги даде. Сетне й наля чаша вода. Накара я да глътне хапче валиум, макар че отначало Джинджър не искаше. Той хвана ръката й, заговори тихо и окуражително и постепенно я успокои.

— По дяволите, Джордж, не съм израснала в пагубна за психиката атмосфера. Семейството ми беше щастливо и спокойно. Получавах обич и грижи. Не съм била малтретирана физически, душевно или емоционално. Защо аз? Как е възможно аз да развия психоза? Как е станало? Имах фантастична майка, страхотен баща и щастливо детство. Как може да страдам от сериозно психическо разстройство? Не е честно. Не е справедливо. Дори не е за вярване.