Дийн Кунц - Непознати

Ето защо Стефан се тревожеше толкова много от изблика на Брендън. Разбира се, от друга страна, той с нетърпение очакваше предизвикателството да върне младия свещеник в правия път. Отец Висажик бе започнал кариерата си в Църквата като силна дясна ръка за свещеници, които имаха неприятности, и сега беше призван за пореден път да изпълни тази роля. Това му напомни за младостта и породи в него жизнерадостно чувство за съдбоносно важна цел в живота.

На вратата се потропа. Отец Висажик погледна часовника на полицата над камината. Часовникът беше швейцарски, подарък от енориаш, и бе единствената елегантна вещ в стаята, където имаше само най-необходимите мебели и протъркан килим. Беше точно осем и половина и Стефан се обърна към вратата и каза:

— Влез, Брендън.

Отец Кронин изглеждаше не по-малко обезпокоен, отколкото в неделя, понеделник, вторник и сряда, когато се бяха срещали, за да обсъдят кризата му и да потърсят начини да възвърнат вярата му. Брендън беше толкова блед, че луничките изпъкваха като огнени искри на кожата му, а кестенявите му коси изглеждаха по-червеникави от обикновено. Походката му беше унила.

— Седни, Брендън. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Стефан искаше да го попита дали е закусил, но реши, че ще е по-добре да не се държи снизходително с трийсетгодишния си помощник.

— Прочете ли книгите, които ти предложих?

— Да.

Отец Висажик бе освободил Брендън от всички енорийски задължения и му бе дал книги и есета, които изброяваха аргументи за съществуването на Бога и оборваха атеизма от интелектуална гледна точка.

— И размишлява върху прочетеното, нали? Е, намери ли нещо, което… да ти помогне? — добави Стефан.

Брендън въздъхна и поклати глава.

— Продължаваш ли да се молиш за напътствие?

— Да, но не получих нищо.

— А продължаваш ли да търсиш корените на съмнението си?

— Изглежда, няма такива.

Стефан се раздразни от кратките отговори на отец Кронин. Това беше съвсем неприсъщо за младия свещеник. Брендън обикновено беше прям и словоохотлив. Но от неделя насам той се бе затворил в себе си и бе започнал да говори бавно, тихо и кратко, сякаш думите бяха пари, а той — скъперник, на когото се свиди всеки грош.

— Съмнението ти трябва да има корени — настоя отец Висажик. — Все трябва да е израснало отнякъде, от някакво семе.

— Съмнението просто съществува, сякаш винаги е било в мен — едва доловимо измънка Брендън.

— Но досега не беше така. Ти вярваше. Кога започна да се съмняваш? Казваш, че било през август. Но какво породи съмнението ти? Трябва да има някакъв инцидент, който те е накарал да преосмислиш философията си.

— Не — прошепна Брендън.

Стефан изпита желание да му се разкрещи, да го хване за раменете и да го разтърси, но вместо да го стори, търпеливо каза:

— Безброй добри свещеници са страдали от криза във вярата. Дори някои светци са се борили с ангели. Но всички те имат две общи неща помежду си. Загубата на вярата им е била постепенен процес, продължил много години, преди да достигне кризисен момент. И всички те могат да посочат определен инцидент или наблюдение, от което е възникнало съмнението. Например несправедливата смърт на дете. Или майка-светица, разболяла се от рак. Убийство. Изнасилване. Източниците на съмнението са безброй и макар че църковната доктрина дава отговори за тях, суховатата догма понякога носи малка утеха. Съмнението винаги произлиза от определено противоречие между възгледите за Божията милост и реалността на човешките страдания и скръб.

— Не и в моя случай — рече Брендън.

Отец Висажик продължи да говори кротко и спокойно, но настоятелно.

— Единственият начин да се отърсиш от съмнението е като се съсредоточиш върху противоречията, които те измъчват, и да ги обсъдиш с духовния си наставник.

— В моя случай вярата ми… рухна ей така… изведнъж… като под, който изглежда абсолютно стабилен, но се оказва изгнил.

— Не си мислил за нечия несправедлива смърт, болест, убийство или за война, така ли? Вярата ти рухна ей така, изведнъж?

— Да.

— Дрън-дрън! — отсече Стефан и скочи от стола.

Възклицанието и внезапното движение стреснаха отец Кронин, който рязко вдигна глава и широко отвори очи от изненада.

— Дрън-дрън! — повтори отец Висажик, намръщи се и обърна гръб на младия свещеник.

От една страна, той възнамеряваше да провокира Брендън и да го изтръгне от унеса и самосъжалението, но, от друга, беше ядосан от нежеланието на Брендън да говори, от упорството и от отчаянието му.