Дийн Кунц - Непознати

Колкото и да бяха погълнати в работа или спортна дейност, служителите в „Шенкфийлд“ нито за миг не забравяха, че са под земята, защото в помещенията нямаше прозорци и вътре постоянно отекваше бръмченето на климатичната инсталация.

Полковник Лийланд Фолкърк седеше зад металното бюро във временно определения му кабинет и нетърпеливо и загрижено чакаше телефонът да иззвъни. „Господи, колко мразя това място!“ — помисли той.

Непрекъснатото бръмчене и съскане на системата за осигуряване на кислород му причиняваше главоболие. От пристигането си в събота той гълташе аспирин все едно ядеше бонбони. Фолкърк извади още две таблетки от шишенцето. Напълни чаша леденостудена вода от термоса на бюрото, но не я използва, за да преглътне хапчетата, а ги сложи в устата си и ги сдъвка.

Аспиринът беше горчив и отвратителен и Фолкърк едва не се задави.

Но не посегна към водата.

Нито изплю аспирина.

Упорстваше.

Самотното, нещастно детство, изпълнено с несигурност и болка и последвано от още по-окаян пубертет, бе научило Лийланд Фолкърк, че животът е тежък, жесток и крайно несправедлив и само глупаците вярват в надеждата или избавлението, и единствено най-коравите оцеляват. От ранна възраст той полагаше усилия да върши неща, които са емоционално, душевно и физически болезнени, защото бе решил, че самоналожената болка ще го направи по-издръжлив и не толкова уязвим. Фолкърк каляваше волята си с предизвикателства, които варираха от дъвчене на таблетки аспирин до сериозни изпитания като екскурзиите, които наричаше „дълги и мъчителни пътувания на отчаяно оцеляване“. Тези експедиции продължаваха две седмици или по-дълго и го изправяха лице в лице със смъртта. Той скачаше с парашут в гората или в джунглата, далеч от най-близкия пост, без храна и само с дрехите на гърба си. Не носеше нито компас, нито кибрит. Единствените му оръжия бяха двете му ръце и онова, което можеше да прави с тях. Целта беше да стигне жив до цивилизацията. Фолкърк бе прекарал много отпуски, подлагайки се на това самоналожено страдание, което смяташе, че си заслужава, защото се връщаше по-твърд и самостоятелен, отколкото беше в началото на всяко приключение.

Лийланд сдъвка аспирина и прахът превърна слюнката му в кисела паста.

— Звънни, да те вземат дяволите — викна Фолкърк на телефона, защото се надяваше да чуе вест, която да го измъкне от тази дупка под земята.

В Организацията за спешно реагиране на вътрешни кризи полковникът се занимаваше повече с полева работа, отколкото с административна дейност, както беше във всички други подразделения на армията. Базата на Фолкърк беше в Гранд Джънкшън, а не в „Шенкфийлд“. Но той прекарваше малко време зад бюрото, дори когато беше в Колорадо. Лийланд обичаше физическите изисквания на професията си, затова ниските тавани и стаите без прозорци в „Шенкфийлд“ го потискаха, все едно се намираше в ковчег под земята.

Ако не беше зает с тази мисия, той можеше временно да е настанен в склада на Тъндър Хил. Хранилището също беше под земята, но пещерите там бяха огромни и с високи тавани.

Но имаше две причини, поради които Фолкърк трябваше да държи хората си настрана от Тъндър Хил. Първо, той не искаше да привлича внимание към онова място заради тайната, която се пазеше там. На хълмовете край пътя, водещ към Тъндър Хил, живееха фермери. Ако забележеха командосите на ОСРВК да влизат във военния склад, щяха да се замислят за това. Местните жители не трябваше да започват да си задават въпроси за Тъндър Хил. По миналото лято Фолкърк бе използвал „Шенкфийлд“ като заблуда за отклоняване на вниманието от подземния военен склад. И сега, когато назряваше нова криза, той отново щеше да стои в „Шенкфийлд“, за да бъде в позиция да разпространи същата информация на медиите и обществеността, както бе направил тогава. А втората причина, поради която бе установил щаба си в „Шенкфийлд“, беше, защото изпитваше подозрения към всички в Тъндър Хил. Нямаше доверие на никого и не се чувстваше в безопасност там. Те можеше да… са се променили.

Кашата от разтопения аспирин остана в устата му толкова дълго, че Фолкърк свикна със стипчивия вкус. Вече не му се гадеше, затова сега можеше да пийне вода. Той пресуши чашата на четири глътки.

Лийланд Фолкърк изведнъж се запита дали не е прекрачил границата между конструктивната употреба на болката и удоволствието от нея. И веднага щом си зададе този въпрос, разбра отговора. Да, до известна степен Фолкърк бе станал мазохист. Преди години. Той беше много дисциплиниран мазохист и извличаше полза от болката, която сам си причиняваше, и я контролираше. Отначало Лийланд се подлагаше на страдания само за да стане по-издръжлив. Но постепенно болката започна да му доставя удоволствие.