Дийн Кунц - Непознати

Полард натисна още два клавиша и ИСИП започна да изпраща към микрочипа поредици от трицифрени комбинации, съдържащи числото четири в средата. И само след девет секунди системата разгада кода — 545.

Болтовете изщракаха и се отдръпнаха едновременно.

Джак прибра уреда и изключи компютъра. От изстрела, с който Полард спука гумата на бронираната кола, бяха изминали само четири минути.

Като по часовник.

Зеп отново метна на рамо компютъра, а Полард отвори задните врати на пикапа. Парите бяха техни.

Зеп се засмя доволно. Полард започна да хвърля навън издутите брезентови чували. Но Джак продължаваше да усеща празнота и студ в душата си.

Вятърът довя няколко снежинки.

Необяснимата промяна в него, която бе започнала преди няколко седмици, достигна завършения си вид. Той вече не искаше да отмъщава на обществото. Джак имаше чувството, че се носи безцелно, досущ като снежинките във въздуха.

Фей Блок включи неоновия знак с надпис „НЯМА СВОБОДНИ СТАИ“, за да бъдат сигурни, че никой няма да ги безпокои.

Тримата седнаха около масата в кухнята на апартамента на семейство Блок над рецепцията и Доминик им разказа премеждията си.

Единственото нещо, на което Фей и Ърни не повярваха, беше невероятния танц на хартиените луни в къщата на Зебедая Ломак в Рино. Но Доминик описа изумителното явление толкова подробно и убедително, че кожата му настръхна. Той видя, че страхопочитанието му се предава на Фей и Ърни.

Те бяха най-силно смаяни от двете моментални снимки от неизвестния кореспондент, пристигнали по пощата, два дни преди Доминик да отлети за Портланд. Двамата разгледаха внимателно снимката на свещеника с лице на възкръснал мъртвец, който седеше зад бюро, и изразиха убедеността си, че е правена в една от стаите в мотела им. А на снимката на русокосата жена познаха покривката за легло на цветя, която се виждаше в единия ъгъл. До преди десет месеца бяха използвали такива покривки.

За изненада на Доминик те също бяха получили подобна снимка. Ърни си спомни, че пет дни преди да заминат за Милуоки, по пощата бе пристигнал обикновен плик. Фей го извади от чекмеджето на бюрото и тримата се вторачиха в снимката — мъж, жена и дете, застанали на слънчевата светлина пред вратата на стая номер девет.

— Познавате ли ги? — попита Доминик.

— Не — отговори Фей.

— Но аз имам чувството, че трябва да ги помня — рече Ърни.

— Слънце… Летни дрехи. Снимката трябва да е правена по миналото лято, същия уикенд, между петък, шести юли и вторник. Тези трима човека са участвали в онова, което се е случило. Може би са невинни жертви като нас. И неизвестният кореспондент иска да се замислим за тях и да си ги спомним — каза Доминик.

— Той трябва да е бил един от хората, които са изтрили спомените ни — добави Ърни. — Но защо тогава иска да си спомним, след като са положили толкова много усилия да забравим?

Доминик сви рамене.

— Може би смята, че са постъпили неправилно с нас. Съгласил се е, защото не е имал избор и оттогава това тежи на съвестта му и го измъчва. Страхува се да каже публично онова, което знае, и трябва да действа тайно.

Фей неочаквано блъсна назад стола си.

— Отсъствахме пет седмици и пощата се натрупа. Може би сме получили още нещо.

Тръгна надолу по стълбите.

— Санди, сервитьорката в грила, е прегледала пощата ни и е платила сметките — обясни Ърни. — Сложила е останалото в хартиен плик. Пристигнахме сутринта, но бяхме много заети, затова не погледнахме какво е дошло.

Фей донесе два обикновени бели плика. В първия имаше снимка на мъж, който лежеше по гръб на легло. В ръката му беше забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Беше около петдесетгодишен. Черни, оредели коси. При нормални обстоятелства мъжът би имал добродушен вид, но на снимката се бе вторачил в обектива на фотоапарата и лицето му беше безизразно, а очите — изцъклени.

— Господи! Това е Калвин! — възкликна Фей.

— Да — потвърди Ърни. — Калвин Шаркъл, шофьор на камион. Пътува на дълги разстояния, между Чикаго и Сан Франциско.

— По време на всяко пътуване се отбива в грила — добави Фей. — Понякога, когато е капнал от умора, нощува в мотела. Калвин е много мил човек.

— В коя компания работи?

— Калвин е на свободна практика — отговори Ърни. — Има собствен камион.

— Знаете ли как бихме могли да се свържем с него?

— Ами, той се регистрира всеки път, когато дойде, затова трябва да имаме адреса му. Мисля, че живее някъде около Чикаго.