Дийн Кунц: Фалшива памет

Небето беше синьо, а денят — топъл. Нямаше вятър и Скийт беше благодарен, че времето е тихо, сякаш и най-тихият ветрец можеше да го издуха.

Точно когато се приготви да влезе в сградата, очите му отново се напълниха с горещи сълзи и той ги избърса с ръкава на пуловера си.

На паркинга спря бял ролс-ройс. От колата слезе жена, която открито се втренчи в Скийт. Тя беше красива блондинка, облечена със скъп розов костюм. Очевидно беше преуспяваща и добра гражданка. Жената нямаше вид на груб и невъзпитан човек, който би зяпал съвършено непознат, затова Скийт реши, че изглежда подозрителен.

В такъв случай пазачът на сградата вероятно щеше да го напръска със сълзотворен газ, да го удари с палка и да го простре на пода веднага, щом Скийт влезеше във фоайето. И пак щеше да се провали.

Той не можеше да понесе мисълта, че ще разочарова Дъсти и Марти — единствените хора, които го обичаха. Ако не можеше да стори това за тях, беше по-добре да извади пистолета и да си пръсне черепа още сега.

Но Скийт не беше в състояние да извърши самоубийство. Е, може би с изключение на скока от покрива на къщата на семейство Соренсън. Но доколкото разбираше, идеята не беше негова.

Той се престори, че не забелязва жената в розово, опита се да си придаде такъв вид, сякаш е доволен от живота, подсвиркаше си „Какъв чудесен свят“, тръгна към сградата и влезе, без да се обръща.

Докторът не беше свикнал да нарушават графика му и се притесни, че обсебената от Киану Рийвс не му се обажда. Той не се съмняваше, че тя ще реагира на историята със злия компютър, която й бе разказал, защото фобията й не позволяваше друг курс на действие. Но очевидно досадницата нямаше капка учтивост и не ценеше времето на другите хора. Типична новозабогатяла простачка.

Ариман не беше в състояние да се съсредоточи върху писането, но не можеше и да напусне кабинета си и да отиде да поиграе, затова се задоволи със съчиняването на стихчета хайку.

Пликче с лайна. Берета с патрони. Дали да стрелям?

Ужасно. Вярно, сричките бяха седемнайсет и подредени по схемата пет-седем-пет, но въпреки това Ариман не бе виждал по-уместен пример защо техническото съответствие не обяснява безсмъртието на Шекспир.

Седем патрона. За богатата луда. Убий, убий я.

Това хайку също беше ужасно, но по-задоволително.

Пазачът беше два пъти по-едър от Скийт, четеше книга и не вдигна глава.

Скийт разгледа указателят на сградата, видя къде се намира кабинетът на Ариман и повика асансьора.

Вратите се отвориха и със Скийт се качиха още двама души.

Той натисна копчето за четиринайсетия етаж. Другият мъж натисна копчето за деветия. Жената в розово не натисна нищо.

Дъсти влезе в сградата и мигновено забеляза Скийт, който се качваше в асансьора.

Той искаше да извика на брат си, но пазачът седеше наблизо, а последното, което им трябваше, беше да привлекат вниманието на охраната.

Без да бягат, Дъсти и Марти забързаха към асансьора.

Никой от четирите асансьора не слизаше.

— Да се качим ли по стълбите? — попита Марти.

— Четиринайсет етажа? Не. Така ще стане по-бързо — отговори Дъсти и посочи индикатора, който показваше, че единият асансьор се придвижва от петия към четвъртия етаж.

Мъжът слезе на деветия и когато вратите се затвориха, жената в розово натисна бутона „Стоп“ и каза:

— Не си мъртъв.

— Моля?

— Снощи на плажа те простреляха четири пъти в гърдите, но ти си жив.

Скийт се изуми.

— Била си там?

— Сигурна съм, че знаеш това.

— Не, не те видях.

— Защо не си мъртъв?

— Бях с кевларена жилетка.

— Едва ли.

— Вярно е. Следяхме един опасен човек. — Скийт знаеше, че думите му звучат неубедително. Жената беше красива и той почувства раздвижване в слабините си — нещо, което отдавна не му се беше случвало.

— Или всичко беше нагласено? Заради мен? — попита тя.

— Не. Гърдите и стомахът още ме болят.

— Когато умираш в матрицата, смъртта е реална.

— Хей, и на теб ли ти харесва този филм?

— Умираш наистина… освен ако не си машина.

Скийт започна да я намира за странна и интуицията му се потвърди, когато жената извади пистолет от бялата си чанта. Оръжието имаше заглушител.

— Какво носиш под пуловера? — попита тя.

— Аз ли? Нищо.

— Глупости. Вдигни пуловера си. Много бавно.

— О, Боже — разочаровано каза Скийт, защото разбра, че отново ще се провали. — Ти си от охраната, нали?