Дийн Кунц - Фалшива памет

— Бяхме в Ню Мексико.

— И какво правихме там?

Той отвори уста да каже нещо, после я затвори, без да пророни дума.

— Ако споменем Ню Мексико, ще засегнем въпроса с Ариман. Да, в тази история има няколко потвърждения — нещата, които са се случили с хората там преди много години. Но как да разкажем за това, без да рискуваме… Закари и Кевин?

— Можех да убия Ариман — каза Дъсти. — Снощи ти ме попита дали мога да го направя и аз отговорих, че не знам. Но сега съм сигурен.

— И аз можех да го сторя.

— Убиваме го и всичко спира.

— Ако хората от института не и погнат.

— Не чу ли какво каза Ариман сутринта? Било лично. И сега разбрахме колко е лично.

— Ако го убиеш, ще прекараш в затвора остатъка от живота си.

— Може би.

— Със сигурност. Защото никой съдия няма да повярва на оправдание като „Убих го, защото промиваше мозъци“.

— Тогава ще ме затворят за десет години в психиатрична клиника. Това е по-добре.

— Не, и ако не ни изпратят в една и съща клиника.

В коридора се чуха забързани стъпки. В стаята нахлу Чешита. Очилата му бяха накриво, а лицето — по-червено от обикновено.

— Скийт.

— Какво? — попита Марти и скочи.

— Замина.

— Къде?

— Ариман.

— Какво?

— Пистолет.

Дъсти също скочи.

— По дяволите, Чешит, престани с този телеграфски стил. Говори!

— Взе картечния пистолет на убития. И един от пълнителите. Взе и лексуса. Каза, че никой от вас няма да е в безопасност, докато не го направи.

— Да кажем ли на ченгетата? Да се опитат да го спрат? — обърна се Дъсти към Марти.

— Да им кажем, че е тръгнал да застреля виден гражданин? С открадната кола? Това е все едно да обречем Скийт на смърт.

— Тогава трябва да стигнем там преди него. Чешит, ти гледай Валит. Тук има хора, които може да го убият само за да се позабавляват.

— И аз не се чувствам в безопасност.

— Другите разбраха ли, че Скийт е излязъл?

— Не.

— Кажи им, че се е нагълтал с хапчета и изведнъж се е почувствал зле. Взел е пистолета и е обяснил, че отива в Санта Барбара да си разчисти сметките с хората, които са му продали скапан наркотик.

— Няма да повярват. Скийт не е агресивен.

— На Ламптън много ще му хареса. Ще му помогне да размъти водата и да обърка ченгетата.

— Какво ще стане като излъжа ченгетата?

— Няма да пророниш нито дума. Бива те за това. Кажи само на Ламптън. Той ще свърши останалото. Кажи му също, че сме тръгнали след Скийт. Към Санта Барбара.

Дъсти и Марти стигнаха до фоайето, прескочиха трупа на Ерик и хукнаха навън. Ламптън и Клодет се разкрещяха след тях. В далечината се чуха сирени.

Психиатърът беше в кабинета си на четиринайсетия етаж и работеше върху новата си книга, изграждайки забавен анекдот за пациентка, страдаща от фобия, чийто страх от храна я бе накарал да отслабне от седемдесет килограма на четирийсет и три. Тя се бе крепила между живота и смъртта много дни, а после Ариман бе открил разковничето за състоянието й и я бе излекувал за нула време. Разбира се, историята не беше забавна, а мрачна и трагична — точно каквато беше необходима, за да го прослави — и изпъстрена с хумор и веселие.

Той не беше в състояние да се съсредоточи върху работата си както обикновено, защото мислите му непрекъснато се насочваха към Малибу. След като изчисли времето, което щеше да бъде необходимо на Ерик да посети склада и да отиде до къщата на семейство Ламптън, Ариман реши, че първият куршум ще бъде изстрелян около един без петнайсет или един.

Разсейваха го и мислите за обсебената от Киану Рийвс. Тя още не се беше обадила. Но докторът не се притесняваше, защото жената скоро щеше да позвъни. Малцина бяха по-надеждни от страдащите от обсебване и фобии.

Беретата беше в десния ъгъл на бюрото, на достъпно място.

Ариман не смяташе, че обсебената от Киану Рийвс ще се спусне от покрива, ще разбие прозореца и ще започне да стреля с автоматично оръжие и да хвърля гранати, но и не я подценяваше. С течение на годините най-коравите жени, които бе срещал, бяха облечени в стилни, но консервативни костюми на „Сейнт Джон“ и с обувки „Ферагамо“. Много от тях бяха съпруги на отдавна женени, по-възрастни шефове на киноиндустрии или влиятелни мъже и бяха готови да те схрускат на закуска.

Ариман си бе поръчал обяд от магазина за деликатеси, където вярваха в консумацията на майонеза, масло и животинска мазнина, и беше доволен и се хранеше с удоволствие. Синьото пликче беше до чинията му. Психиатърът не се гнусеше от съдържанието му, защото това беше радостно напомняне за състоянието, в което полицаите щяха да намерят трупа на Дерек Ламптън.