Дийн Кунц: Чейс

Продължаваше да не обръща никакво внимание на телефона, концентрирал се върху питието си. Обаче, когато проклетият апарат иззвъня за шестнайсети път, си помисли, че обаждащият се е по-упорит от него, и вдигна слушалката.

— Ало? — рязко каза той.

— Чейс?

— Да.

— Познаваш ли ме?

— Не — отвърна Бен, неспособен да различи гласа. Той звучеше уморено и можеше да принадлежи на всеки мъж между двайсет и шейсетгодишна възраст, дебел или слаб, висок или нисък.

— Как е кракът ти, Чейс? — В гласа се долавяше насмешлива нотка, макар и Бен да не разбираше причината за нея.

— Добре е — отвърна. — Мога да кажа даже, че е в чудесно състояние.

— Много си добър с ръцете.

Чейс не каза нищо. Не можеше да промълви и дума, защото едва сега си даде сметка кой и за какво се обажда.

— Много си добър с ръцете — повтори убиецът. — Сигурно в армията са те научили на това.

— Да — изрече Бен.

— Сигурно си научил доста неща в армията и предполагам, че отлично можеш да се защитаваш.

— Това ти ли си? — попита Чейс.

Мъжът се изсмя и за момент умората в гласа му изчезна.

— Да, аз съм. Точно така. Вратът ми е в синини и се опасявам, че утре сутринта едва ли ще мога да говоря. От друга страна обаче, и аз като теб се отървах леко.

С внезапно проясняване на мисълта, присъщо за моменти на опасност, Чейс си припомни схватката с убиеца на тревата до шевролета. Той се опита да си представи лицето на мъжа, но не можа. Тогава попита:

— Откъде знаеш, че аз съм този, който те спря?

— Видях снимката ти във вестниците. Ти си герой от войната. Фотографията ти е навсякъде. Докато търсех ножа, а ти лежеше на тревата, те разпознах и веднага се изпарих.

— Кой си ти?

— Абе, ти сериозно ли си мислиш, че ще ти кажа? — В гласа му отново се появи насмешка.

Чейс забрави за уискито си. Алармените звънци, проклетите алармени звънци в главата му пищяха пронизително.

— Какво искаш?

Мълчанието от другата страна на линията продължи толкова дълго, че Чейс щеше да зададе въпроса си отново. Внезапно, вече без никаква насмешка, убиецът заяви:

— Ти се намеси там, където нямаше никакво право да се месиш. Нямаш представа колко усилия ми костваше да избера от компанията млади развратници онези, които най-много заслужават да умрат. Планирам своето възмездие от седмици, Чейс, и този млад грешник получи точно това, което му се полагаше. Оставаше курвата, но ти я спаси, преди да мога да изпълня дълга си, спаси една блудница, която няма право да бъде пощадена. Това не е правилно.

— Ти не си добре — каза Чейс. Още докато изричаше тези думи, си даваше сметка колко абсурдно звучат, но убиецът — както и всичко останало в съвременния свят — му бе подействал така, че наум му идваха само клишета.

Непознатият или не беше чул, или се преструваше, че не е чул думите му.

— Исках само да знаеш, господин Чейс, че нещата не свършват дотук. Ти не си защитник на справедливостта.

— Какво имаш предвид?

— Ще се разправя с теб, Чейс, само да те проуча достатъчно, за да преценя каква съдба заслужаваш. И когато си получиш заслуженото, ще се разправя и с курвата.

— Да се разправиш? — попита Чейс.

Евфемизмът му напомняше за подобните словесни хитрости, с които беше свикнал във Виетнам. Изведнъж се почувства много стар и уморен.

— Аз ще те убия, Чейс. Ще те накажа за всички грехове, които си извършил, защото не трябваше да се намесваш. Ти не си защитник на справедливостта. — Убиецът замълча. После проговори отново: — Разбираш ли ме?

— Да, но…

— Само това ли ще кажеш?

— А какво друго? — зачуди се Чейс.

— Пак ще си поговорим.

— Какъв е смисълът от това?

— Ще разбереш. — Убиецът затвори.

Чейс постави слушалката върху апарата и се отпусна на леглото. Усещаше нещо студено в ръката си. Погледна надолу и бе изненадан да види, че това е чашата с уиски, която още държеше. Вдигна я и отпи. Имаше леко горчив вкус.

Той затвори очи.

Беше толкова лесно да се абстрахира от това.

Или май не беше. Ако бе толкова лесно, както му се искаше, щеше да остави уискито и да заспи. Или, вместо да чака воайорът да го спипа, можеше да му пръсне мозъка.

Отвори очи.

Трябваше да вземе решение как да постъпи.

Естествено, от полицията щяха да се заинтересуват много от обаждането — все пак това беше солидна следа, водеща към човека, убил Майкъл Карнс. Вероятно щяха да поискат да подслушват телефона му с надеждата, че убиецът ще позвъни отново — особено след като бе казал, че пак ще се чуят с Чейс. Може би даже щяха да изпратят полицай в стаята му, както и да му прикрепят опашка — както за негова собствена безопасност, така и с надеждата да хванат убиеца, който възнамеряваше да нападне втората си жертва.