Дийн Кунц: Чейс

Лошите предчувствия на Чейс се потвърдиха. След репортерите от вестника щяха да пристигнат и хора от телевизията. Щом историята се разчуеше, отново щяха да направят от него герой.

— Извинете — обърна се той към Уолъс, — налага ли се репортерите да научават кой е помогнал на момичето?

— Защо питате?

— Дошло ми е до гуша от тях.

— Но вие сте й спасили живота. Трябва да се гордеете с това.

— Не искам да говоря с тях — настояваше Бен.

— Това си е ваша работа — отвърна му детективът. — Обаче се боя, че те ще поискат да разберат кой е попречил на убиеца. Това ще го има в рапорта за случая, а той е достъпен за пресата.

По-късно, когато Уолъс приключи със снемането на показанията му, Чейс слезе от колата и се запъти към полицая, който щеше да го откара до града. Изведнъж някой докосна с ръка рамото му. Той се обърна и девойката му прошепна:

— Благодаря ви.

Навярно си въобразяваше, но докосването й му се стори като интимна ласка, пък и ръката й остана там по-дълго, отколкото би трябвало. Само при мисълта за това му призляваше.

Срещна погледа й. После веднага отмести очи.

Точно в този момент се чу изщракването на фотоапарат, съпроводено с проблесването на светкавица. То беше мигновено, но самата снимка като че ли щеше да го преследва вечно.

Когато влезе в колата, униформеният полицай зад волана му се представи като Дон Джоунс. Докато пътуваха към града, той му сподели, че е чел за него във вестниците и би искал да получи автограф за децата си. Чейс се подписа на гърба на една полицейска бланка, от онези, които се използват за отчет в отдел „Убийства“. Помолен от Джоунс, написа: „На Рик и Джуди Джоунс“. Полицаят му зададе безброй въпроси за Виетнам, на които Бен се стараеше да отговаря колкото се може по-лаконично.

След като се прехвърли в своя мустанг, той потегли доста по-спокойно. Гневът му вече се бе изпарил, заменен от безкрайна умора.

В един и петнайсет паркира колата си пред къщата на госпожа Филдинг. Изпитваше облекчение, че нито един от прозорците не свети. Отключи входната врата толкова тихо, колкото му позволяваше допотопната ключалка, успешно прескочи всички скърцащи стъпала на стълбището и накрая се добра до таванския си апартамент. Той представляваше голяма стая, която му служеше едновременно за кухня, спалня и дневна, а към нея имаше малка тоалетна и баня.

Бен заключи вратата.

Вече се чувстваше в безопасност.

Естествено, той си даваше сметка, че вече никога няма да е в безопасност. Никой не беше в безопасност. Безопасността беше илюзия.

Слава богу, тази нощ нямаше да му се налага да води безкрайни учтиви разговори с госпожа Филдинг. Хазяйката му често се появяваше пред него в неизменния си домашен халат с незакопчани горни копчета, разкриващ неапетитните извивки на рибешко белите й отпуснати гърди. Чейс не можеше да проумее защо на тази възраст жената проявява такава нескромност, да не кажем небрежност.

Той се съблече и изми лицето и ръцете си. Всъщност изми ръцете си три пъти. Напоследък твърде често миеше ръцете си.

Разгледа раната от ножа на бедрото си. Кръвта се бе съсирила. Той проми раната, дезинфекцира я със спирт и я превърза.

Завърши лечението, като си наля чаша „Джак Даниълс“ и пусна вътре две кубчета лед. Отпусна се на леглото с питието в ръка. Обикновено изпиваше половин бутилка на ден. Този ден обаче заради проклетия банкет трябваше да се въздържи. Никога вече.

След първите глътки отново се почувства чист. Съвсем сам, с бутилка качествено уиски — единствено тогава се чувстваше чист.

Тъкмо си наливаше втора водна чаша, и телефонът иззвъня.

Когато се нанасяше тук, изобщо не искаше телефон. Никой нямаше да го търси, а и той нямаше желание да се обажда на когото и да е.

Госпожа Филдинг обаче не можеше да повярва, че някой може да живее без телефон. Като си представи, че трябва да му предава всички съобщения от хората, които го търсят на нейния телефон, тя настоя в стаята му да има отделен апарат, включвайки го като условие в договора.

Това беше дълго преди тя да разбере, че наемателят й е герой от войната. Даже преди и той да го разбере.

Няколко месеца телефонът мълча, като се изключат случаите, когато самата тя му се обаждаше от долния етаж, за да му съобщи, че пощата е пристигнала, или пък да го покани на обяд.

След известията от Белия дом и след вдигналия се шум около медала започнаха да му звънят по няколко пъти на ден, и то все непознати хора. Те или го засипваха с поздравления, които той не заслужаваше, или го молеха за интервюта за най-различни издания, които никога не беше чел. Обикновено Бен отрязваше всички. Досега никой не му беше звънял късно през нощта, но той предполагаше, че с покоя, към който бе привикнал в първите месеци след уволнението си, е свършено.