Дийн Кунц - Чейс

— До единайсет трябва да съм приключил с материала, а дори не съм започнал да събирам източниците. — Той се обърна към апарата и започна да чете поредния вестник, без да разпознае Чейс.

Бен се върна при колата си, отвори бележника си и започна да изучава списъка, но нямаше какво да добави в него. Освен това не бе способен да види и никаква логическа връзка между познатите осем пункта. Затвори бележника, запали двигателя и потегли по магистралата „Джон Ф. Кенеди“.

Петнайсет минути по-късно вече се носеше по четирилентовото междущатско шосе извън пределите на града. Скоростомерът показваше сто и пет километра в час, а вятърът свистеше през отворения прозорец и рошеше косата му. Докато караше, си мислеше за Гленда Клийвър и не обръщаше никакво внимание на оставените зад гърба му километри.

След като завърши училище, Чейс отиде да учи в щатския университет, който имаше няколко предимства пред другите учебни заведения. Намираше се само на шейсет километра от дома, така че можеше честичко да навестява родителите си, да се вижда със старите си приятели от гимназията, както и да се среща с момичето, което означаваше всичко за него, преди Виетнам да преобърне живота му.

Сега, докато паркираше пред административната сграда, университетският комплекс му се стори странно и непознато място като че ли не бе прекарал четири години в тези аудитории и не бе избродил всички пътечки под гъстия балдахин от върби и брястове. Тази част от младостта му бе откъсната завинаги от него, защото се намираше отвъд кървавата река на войната, която бе наводнила живота му. За да се докосне отново до тези спомени и настроения, трябваше да прекоси тази мътна река и да излезе на другия бряг, където го чакаше миналото му… но за нищо на света не искаше да предприема такова пътешествие.

Чейс намери отдела по регистрация на студентите и когато администраторът се обърна към него, реши, че истината навярно ще излезе най-доброто решение.

— Бих искал да разбера кой е бил тук и е разпитвал за мен миналата седмица. Имам известни проблеми с човека, който се е ровил в миналото ми… ами, безпокои ме.

Администраторът беше дребничък, блед, нервен мъж с акуратно подрязани мустаци. Той непрекъснато взимаше най-различни неща от бюрото пред себе си — химикалки, моливи, бележник, учебни програми, разписания на часовете и какво ли още не — повъртяваше ги в ръцете си и ги оставяше на друго място. Представи се като Франклин Браун и каза, че е горд да се срещне с толкова изявен и прославен възпитаник на университета.

— Знаете ли колко хора разпитваха за вас през последните месеци, господин Чейс? Десетки. Особено след като ви връчиха медала за храброст.

— Имате ли имената и адресите на тези, които са се интересували от мен?

— О, ама, разбира се! Както навярно знаете, ние предоставяме информация само на перспективни работодатели, и то единствено в случаите, когато студентите изрично са разрешили това.

— Този човек вероятно се е представил като доста надежден бизнесмен — каза Бен. — Извънредно убедителен е. Можете ли да ми кажете кой е идвал тук във вторник?

— Може да е поръчал информацията по пощата. Повечето запитвания, които получаваме, пристигат по пощата. Всъщност малко хора идват лично тук.

— Не. Мисля, че не е имал време да го направи по пощата.

— Един момент тогава — каза Браун. Той измъкна дебела папка от шкафа, остави я на бюрото си и започна да я разлиства. — Във вторник е идвал само един човек.

— И как се казва?

Докато четеше името му, администраторът посочваше с пръст вписаните му данни.

— Ерик Бленц, механата в „Гейтуей Мол“. Това е в града.

— Знам го къде е — рече Чейс.

Грабвайки една химикалка, с която припряно започна да си играе, Браун попита:

— Това ли е? Той ли е човекът, когото търсите?

— Вероятно става дума за същия журналист, но мисля, че името Бленц е измислено. Спомняте ли си го как изглежда?

— Разбира се — отвърна администраторът. — На ръст беше почти колкото вас, много слаб, леко прегърбен в раменете.

— Възраст?

— Трийсет и осем-четирийсет години.

— А лицето му? Спомняте ли си лицето му?

— Много аскетични черти — каза Браун. — Пъргави очи. Погледът му се местеше от една от асистентките ми към друга, после към мен, сякаш не можеше да ни се довери. Лицето му беше изпито, а тенът му — нездрав. Носът му беше голям, но тънък — много тънък.

— Коса?

— Светла. Доста рязко разговаряше с мен, беше припрян и високомерен. Много спретнато облечен, обувките му бяха лъснати до блясък. Когато го попитах за името му, той се наведе, взе химикалката ми, обърна регистрационната книга и сам написа името и адреса си, понеже както сам каза, редовно грешали името му.