Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Вместо с тропически коктейли откритият бар беше покрит с внушителни купчини птичи изпражнения. Никъде не виждах пернати създания, но ги чувах. Птиците-привидения бяха накацали върху кръстосаните прътове, имитация на бамбук, които служеха за опора на покрива от изкуствени пластмасови палмови листа. Когато забързах към хотела, те запляскаха с криле и нададоха пронизителни писъци, за да ме предупредят за надвисналата опасност и да ме възпрат.

Когато заобиколих басейна и стигнах задния вход на хотела, аз вече имах възможността да се убедя в правотата на невидимите птици. Изпочупен, изгорен, изоставен, обрулен от вятъра и пясъка, спа комплексът „Панаминт“ вече не би получил и една звезда в световния справочник на хотелите, но с успех би се превърнал в дом за пустинните животинки, на които мястото би им се сторило по-гостоприемно.

Сега трябваше да съм нащрек не само за мистериозната жена и двамата й жестоки приятели, но и за хищници без мобилни телефони.

Плъзгащите се остъклени врати, счупени при земетресението, бяха заменени с шперплат, за да спрат поне отчасти проникването на неканени гости с нездраво любопитство. Към шперплата с тел бод бяха прикрепени листове със страшни предупреждения какви проблеми със закона очакват всеки, който бъде заварен без позволение тук.

Едното парче шперплат беше свалено и подпряно настрана. Съдейки по пясъка и полепените парченца плевели по него, то беше свалено преди седмици, а може би дори и преди месеци.

В продължение на две години след опожаряването комплексът беше охраняван от частна фирма. И докато делата и контраделата в съда се множаха, а с тях и вероятността имотът да стане собственост на кредиторите (за ужас на самите кредитори), охраната се беше превърнала в излишен разход, с който никой не искаше да се нагърбва повече.

Въпреки че пътят ми напред беше открит, въпреки усилващия се вятър и наближаващата буря, въпреки че Дани го грозеше смъртна заплаха, аз се поколебах, преди да пристъпя прага. Не съм крехък като Дани Джесъп, нито физически, нито емоционално, но човек не е неуязвим.

Замислих се и не влязох веднага не заради хората и другите опасности, които дебнеха разрушения комплекс. Замислих се за блуждаещите мъртъвци, които може би още обитаваха това загадъчно място.

Пред мен се откри нещо като фоайе, осветявано само от оскъдната светлина, която проникваше през процепите между шперплата.

Сянката ми приличаше на сив призрак. Главата нямаше ясни очертания и почти липсваше. Сякаш беше сянка на обезглавен човек.

Включих фенерчето и огледах стените. Огънят не беше вилнял тук, но почти навсякъде имаше петна от дима.

Отначало се изненадах, че мебелите — дивани и фотьойли — са толкова захабени. После се сетих, че това се дължеше не толкова на дима и влиянието на времето, колкото на водата, която се беше изляла върху тях от пожарните маркучи.

Дори пет години след трагедията се долавяше мирис на обгоряло, на разтопен метал и пластмаса, на изгорели кабели. Наред с това се усещаха и други миризми, които не бяха остри като първата, но още по-неприятни. Може би най-добре беше да не се занимавам с тях и да разгадавам какъв е произходът им.

По покрития със сажди, пепел и прах мокет имаше безброй следи. Уникалните отпечатъци от стъпалата на Дани не бяха сред тях.

След като погледнах отблизо, забелязах, че никои от тези следи не са отчетливи. Бяха отпреди седмици или месеци. Тези, които преследвах, не бяха минали оттук.

Но чифт или може би два чифта следи от лапи бяха отскоро. Сигурно панаминтите отпреди сто години — в дните, в които бяха по-близки до природата и не познаваха изкушенията на съвременната цивилизация — биха разчели тези следи от пръв поглед.

Но тъй като в родословното си дърво нямах нито един следотърсач, а и обучението ми като готвач не беше подходящо, за да реша проблема, трябваше да разчитам не на познанието, а на въображението си — да си представя съществото, които би оставило подобни следи.

В съзнанието ми моментално изплува образът на саблезъб тигър, макар и тези биологични видове да са измрели преди повече от десет хиляди години.

В случай, че някой безсмъртен саблезъб беше надживял с хиляди години събратята си, аз все пак бих се отървал невредим от него. Така предполагах. В края на краищата нали бях оцелял след Страшния Честър.

Вляво от фоайето имаше кафе-бар с изглед към басейна на хотела. Таванът се беше срутил точно над входа за ресторанта.